Вяра Деянова и нейните Смели истории – втора част

„И трябва, минавайки през живота, да можем да имаме очи за най-значимите неща и да не позволяваме на ненужното да ни събаря”

Вяра Деянова е дългогодишен журналист, чийто професионален път преминава през БНТ, Дарик радио, Re:TV, Pro BG и Би Ти Ви. Като зрители я свързваме с богата палитра от репортажи по международни и вътрешнополитически теми, интервюта и разказване на истории за български и световно известни личности.

Днес свързваме Вяра Деянова и с платформата The Brave Stories за значими кратки документални истории, следваща най-утвърдени световни практики. Разговорът ни беше изпълнен с изводи-истини, до които Вяра е достигнала за себе си, следвайки своята „тясна пътека”, и разказвайки Смелите истории на тихите герои. Защото #когато искаш и търсиш, намираш начин. Това е начинът на Вяра Деянова.

Последвайте линка, за да прочетете ПЪРВА ЧАСТ от разговора ни: Вяра Деянова и нейните Смели истории

ВТОРА ЧАСТ:

– В интервю за БНТ сподели, че хората, чийто истории разказваш, показват, че „отвъд това трудно, от което като че не можеш да дишаш, има въздух”. Наистина това се усеща. Какви други уроци черпиш за себе си от тези истории? Защото това са хора, които вдъхват надежда и вдъхновение, че няма непосилно. Има неща в живота, които са по-тежки от това, което наричаме тежко в ежедневието си, често имайки предвид битовизми и не толкова страшни теми от глобална гледна точка. Има хора, които са, както ги наричаш, „тихите герои”.

„По Бога е леко”

– Виж аз винаги се водя от една фраза от Светото писание, която гласи следното: „По Бога е леко”. Когато нещо е по Бога, когато изпълняваш Божията воля за теб, ти е леко. Това леко обаче нека да не го разбираме като да ти е толкова лесно, че чак да ти е скучно. Лекото, това, което аз разбирам от тази фраза от Светото писание, е да имаш сили, когато ти е трудно. Защото, ако се върна пак на темата за Господ, той иска от нас да изберем тесния път. Там ще го намерим него. А пък, като сме на тесния път, той ни подава ръка.

А пък, като сме

на тесния път, той ни подава ръка

Изобщо ние трябва да намерим този алгоритъм в живота ни, в който да не се отказваме да ходим, да не спираме да се движим и да се оставяме и в ръцете на Господ, защото пък ние не сме всесилни. И това е урокът от тези всички герои, които за малко повече от година събрах на Bravestories. Това са хора, които наистина никога не са се взели на сериозно и във всеки един труден момент от живота си, са казвали: „Ами в крайна сметка аз толкова мога, останалото е от Господ”.

Такава е и историята на „Монахът-милионер”. Това беше изключително интересна среща с момче на моите години, който е като мен дете на 90-те, който като повечето деца на 90-те… Май всички сме такива, бяхме доста объркани някак си. От социалистическото нямане заживяхме с мечтата да имаш всичко, което вече можеш да видиш по телевизията или по сателита, който можеше да има сателитна чиния в дома си. И на него тези неща са му се случили. Още през 90-те той заживял живот на дете на богати родители, дете, което има всичко, младеж, който е имал много, и който се е завъртял във всички кръгове на Ада, включително и в този кръг, който те кара, за да продължиш да имаш това, което имаш, да отнемеш чужд живот. Моята среща с него беше в Чекотинския манастир. Там, където се беше отказал от всичко, за да има най-голямото. За да има себе си и да има връзка с Господ.

Някак си всичките тези герои ме водят до тази фраза, че „по Бога е леко”. Леко ти е, когато вземеш правилния избор. И че ние не трябва да се стремим към лесен живот. Защото на никой от моите герои животът не е лесен. Нито на „Смелата Евгения” животът е лесен, нито на „Монахът-милионер”… Единственият живот, който е лесен и дай Боже все да е такъв, е на малката Габи, „Рапунцел от София”, момичето с дългата коса. Нейният живот надявам се винаги да е лесен и приказен, както е сега. (усмихва се – б.а.)

– Малки или големи, всеки човек има своите препятствия в живота и уроците, които трябва да научи…

– Да, така е.

– Усещаш ли, че натрупването на такива истории променя по някакъв начин емоционалния климат в обществото ни, в което всички сме напрегнати, притиснати от битовизмът, вечно гоним задачи, цели, които в повечето случаи в един по-общ контекст нямат чак толкова значим смисъл, и се откъсваме от големите въпроси?

това е надеждата ми

– Да, това е надеждата ми. Това е този добър вкус, за който говоря. Аз наистина на това се надявам и за това работя. Да можем с тези истории да станем едни скромни, но надявам се ярки проповедници на това, че трябва сърцата ни да са на високо.

И трябва, минавайки през живота, да можем да имаме очи за най-значимите неща и да не позволяваме на ненужното да ни събаря.

– Предполагам, че при срещите си с тези хора усещаш много повече, отколкото можеш да събереш в 10 минути, каквато е продължителността на видеата. Променят ли средата – своята, на обкръжението си, на по-широк кръг от хора, разширяващ се постепенно? По какъв начин те влияят?

– Влияят. Дори за истории, които съм разказала преди година, все още получавам писма от хора, които ми казват, че или чрез тази история са разпознали свой тежък момент, или чрез тази история са успели да отговорят за себе си на нещо важно. Ще дам няколко примера.

Историята за Йото и Чернобил. След като публикувахме тази история с мен се свърза едно семейство – дъщерята и снахата на забележителна българка, която вече не е сред живите, лекарка от Видин, която заедно със свои колеги-медици са получили една злокобна награда. Получили са награда да отидат на екскурзия в Съветския съюз, месеци след аварията в Чернобил. Никой не им е казал, че там отровата и смъртта ги очакват при самото кацане. Те са получили своята екскурзия, били са в Съветския съюз. Никой не им е обяснявал, докато са там, защо мият улиците, защо като завали дъжд всички се крият. Прибрали са се в България. По-голямата част от тези хора са починали доста бързо от различни видове рак.

Нашата героиня, жената, за която получих доверието на нейните близки да разкажа, е живяла много труден живот. Един изключително отдаден медик на пациентите си. Тя се е разболяла от лъчева болест. Тук дълго време не са искали или не са можели да потвърдят диагнозата й. Целият й живот е бил борба за живот. Както на нейните пациенти, така и на нея самата. Близките й ми предоставиха нещо разтърсващо. Нейните записки, дневникът й, по който успях да напиша цялата история. Там имаше изключително силно изречение: „Нямаше ли кой да ни каже да не ходим на това място?!”.

Тази история беше тежка и за мен да я напиша, но беше освобождаваща за близките на тази жена. Защото те някак си почувстваха облекчението, че историята й е получила публичност. Вече се знае, че е имало и такива хора, които без време са изгубили живота си, и без време са получили половин живот, който е бил отдаден на огромна болка, на ходене по болници, заради едно безумие на режима.

Обратната връзка я има

Обратната връзка я има и това е нещо, което от една страна е много хубаво, като усещане за мен, от друга страна е много задължаващо към всички тези бъдещи истории, които ще разкажем.

– Ти самата как се чувстваш, разказвайки Смели истории, истории, които вдъхват и надежда, и вдъхновение?

– Не се чувствам като някакъв специален човек. Чувствам, че правя това, което мога да правя. В чест на истината вярвам, че човек трябва да бъде дълбоко скромен. А и така ми е комфортно да съществувам… Правя това, което мога, и се надявам да бъда полезна и разбрана.

– Предполагам е и голямо удовлетворение…

– Да, хубаво е. И е отправна точка към следващата история, към следващия текст, следващите неща, които стоят пред мен. Аз наистина не прекарвам много време в размисъл колко велико нещо се е получило. Не съм такъв човек. Дори понякога… Когато се получи някаква силна история, дълго време не влизам във фейсбук.

– Така ли?

– Да (усмихва се – б.а.)… Просто не мога да си позволя да потъвам в суета. Това много пречи.

– Историите са стигнали до повече от 1 млн. души. Какво говори за теб тази впечатляваща статистика? Означава ли, че хората имат нужда от такива истории?

Хората винаги имат

нужда от качество и от смисъл

– Аз винаги съм знаела, че хората, както казваш, имат нужда от такива истории, но… Хората винаги имат нужда от качество и от смисъл. Винаги са имали и винаги ще имат. Това е нещо, в което винаги съм вярвала. Всеки човек, без значение какво работи и какво прави, трябва да бъде честен и посветен на качеството, което може да създаде с уменията, които притежава. Тази статистика всъщност е доказателство, че хората имат нужда от това.

Аз съм фокусирана не върху личния подвиг, а върху качествения разказ. Ако направим разказ за някой, който е престъпил закона, или документален разказ за отрязък от нашата история, може да няма толкова силен личен център, но ние пак ще сме длъжни да се фокусираме върху качеството. Аз не съм толкова фокусирана да правя задължително и на всяка цена свръх вдъхновяващи неща. Моите истории дават контекст. Това е много по-важно от това да правиш нещо, което да носи героичен патос.

– Как виждаш бъдещето на проекта?

– Надявам се да имаме сили и възможност да разказваме смислени и качествени истории. Защото добрите истории правят история. Историята е низ от интересни истории. Не трябва да чакаме дълго, за да се ровим в прахта за добри неща. Понякога сме съвременници на много силни истории. И аз мисля, че мога да ги намирам.

– Това е сигурно. Как обедини усилия с екипа, с който работиш, още при стартирането на проекта? Наложили се да си убедителна?

– Не, никого не съм убеждавала. Това беше най-хубавата и най-приятната част. Просто оказа се, че познавам достатъчно талантливи и изключително отдадени на работата си хора, с които стартирахме и с които правим тези неща и до ден днешен. Не съм убеждавала никого. Просто се намерихме хора на едни честоти.

– Като че ли когато нещо е правилно и трябва да се случи, се наслагват събития, свързват се хора…

– Да, наистина е така. За мен наистина това не беше трудна стъпка и все още не е. Работим с прекрасни хора, изключително талантливи, на които дължа крайния продукт, визията и какво ли още не.