Иван-Александър за „Остави се да си Воден”

Снимка: Александър Петров

Или защо връщането на село е бягство обратно към смисъла, свободата на артиста, същността на културата и обединение в общност за добротворчество

Познаваме добре Иван-Александър. Той е фотограф и артист, който поправя елементи от градската среда, като ги превръща в приказни творби. Познаваме и съпругата му Стефи – хореограф в „Атом театър” и в Шуменския театър. От началото на пандемията Иван и Стефи живеят в странджанското село Воден, област Ямбол, където също имат много познати. Бабата и дядото на Иван са от там. Семейната им къща днес е върната към живот, както и китната градина, в която вече има беседка като от анимационен филм на „Дисни”. Съзидателната сила на Иван и Стефи бързо надхвърля домашния уют и днес всички в село Воден ги познават. Не само там, а вече и много хора във фейсбук, които следят прекрасните инициативи в селото, за които Иван все подчертава, че не е нито лидер, нито агитатор, а просто участник.

Не става въпрос само за дигитализиране на музейната сбирка с носии, което правят с приятели, или освобождаването на църквата, която е на над 100 години, от хватката на жилав бръшлян, в което се включиха десетки хора от околността, частна фирма, кметската администрация на Воден и тази на община Болярово. Не става въпрос и само за почистването на местността край язовира с децата на Воден, поправянето на двуколката на малкия Исус, изработването на ново табло за обяви, друго за некролози, кутия за дарения за църквата…

Общност за добротворчество

И за тях ще стане дума, но акцентът в случая е върху това как Иван и Стефи попаднаха в сърцевината на обединението на хората във Воден в общност за добротворчество. Защо Иван, който години наред работи в градска среда, усети свободата си като артист едва, когато се върна във Воден? И защо животът на село се оказа бягство обратно към смисъла и същността на културата, която Иван разглежда в доста забавна рубрика, която набира популярност във фейсбук.

„Заслугата е колективна. В село младите хора се познаваме. Нямаме лидер. Всеки дава най-доброто от себе си и не се налага на останалите”. Иван често споменава и кметския наместник Стоянка Чакърова– енергична млада жена, която насърчава всички инициативи и дава ход на други. Тя е и приятелка с младите във Воден, преди да стане кметски наместник. Иван и Стефи също я познават отдавна. Иван приятелски я нарича Тенчето.

„Отдавна искахме да отидем на село. Планът ни щеше да се провали, заради много работа. Обаче дойде карантината, така че се получи перфектно”.

За първи път до нас достига такъв „прочит” на карантината, заради която се затвори София наскоро. През зимата, в която любовта ги събира, разбиват семейната къща на Иван в село Воден. Със Стефи отиват да я затворят. Иван се притеснил. От малък мечтаел да живее на село. Само че „класическите неща”, както при всички, отлагали реализирането на мечтата му. Винаги е мислел, че трябва да работи в града и да си ходи на село през пролетта и лятото. „Когато разбиха къщата, си дадох сметка, че ако не живея на село, това ще се повтори. И в един момент няма да мога да отида на село”. Когато отишли да затворят къщата, на Стефи много й харесало във Воден. От тогава с Иван ходят при всяка възможност. Миналата година решили, че ще оправят къщата, така че да става за живеене и да остават за по-дълго. „Тази година започна динамично. Планът ни щеше да се провали и да не можем да отидем на село от много работа. Обаче дойде карантината и си казахме: „Охо, просто заминаваме веднага!”. В карантината ми отпаднаха ангажименти, свързани с фотографията, така че се получи перфектно”. Иван и Стефи сключват брак малко след като пандемията навлиза в България. Дни преди София да бъде затворена, като част от мерките в извънредното положение, младоженците се преместват в село Воден.

Карантината помогнала

да направят

положителна промяна в живота си

Взели решението бързо и с лекота, тъй като и приятели им писали, че новият кметски наместник е не кой да е, а тяхната позната Тенчето, която е „много готина”. Извиненията на повечето градски хора как ще работят и ще се справят чисто битово на село бързо отпаднали. Миналата година Иван и Стефи пътували доста из България, заради което решили, че не е задължително да живеят в София. „В столицата се чудим къде да паркираме колата, търсим работилница, където да работя… Дали ще се занимаваме с решаване на тези трудности или ще се занимаваме с други на село, просто е едно и също.” Карантината им помогнала да направят положителна промяна в живота си.

На село се случват готини неща

„Гледаме с какво можем да сме полезни. Кметският наместник ни посрещна с думите: „Искам селото да се изчисти, да се случват готини неща”. Тогава Иван и Стефи отвърнали на Тенчето: „Ами супер, искаме и ние да участваме.”

Първо е таблото за некролозите в центъра на село Воден. Тенчето искала да го смени. Иван предложил да направи ново, вместо да се купува. „Това е едно от най-лесните неща, които съм правил, а пък всички бяха много впечатлени.”

Църквата на село от 1841-ва е изгорена от отстъпващите турци при Руско-турската война. През 1902 е осветена новата й…

Публикувахте от Ivan-Alexander Kjutev в Вторник, 5 май 2020 г.

---

Кутията за дарения в храма е вторият проект на Иван. Църквата е много красива. Най-голямата е в околността, на повече от 100 години. Трябва да се съберат дарения за ремонт. Старата кутия за дарения е в окаян вид. Кметският наместник предлага да се купи нова и Иван пак предлага да направи. Станала много красива. „Тези неща се получават толкова готино и заради свободата, която много рядко срещам като артист. Като правиш неща за града, особено обвързан с партньори като общини или фирми, винаги трябва да е съгласувано с всички”. Творческият устрем може да затихне от административните разправии и напрежението дали ще се хареса на всички. Във Воден има свободата да твори. „Всички са много щастливи от това, което се случва”.

Дигитализиране на музея с носиите е сред по-мащабните проекти. В селото фотографи са Иван и Сашо, негов приятел. Един ден и Габи, която учи в София, в карантината също си дошла на село, откъдето са баба й и дядо й. Тогава решили да дигитализират музейната сбирка. Така и в карантина ще може да се разглежда от разстояние. Направили го като събитие, за да дойдат и други хора от селото, които също се снимали с носии. Воден вече има и дигитална музейната сбирка с носии, които са дарения от жителите заедно с битови предмети.

„Снимахме, а после отидохме до църквата, където вече бяха Тенчето и други. Събитието с носиите прерасна в дърпане на бръшлян, който бе закрил църквата”. Фирма, която развива дейност в региона, доста помогнала за разчистването. Служители на дружеството дошли с трактори. Управител на фирмата е братът на Тенчето.

„Той със сигурност има заслуга, но имаше пълна подкрепа от шефовете си. Виждали са църквата, поискали да се включат. Хората от градовете имат друго мислене, оценяваме по по-различен начин тези неща от хората на село, за които това е просто Църквата. Шефът на фирмата беше дошъл със семейството си. И той дърпаше бръшляни.” Дошли служители на община Болярово начело с кмета, които също се включили, заедно с много хора от Воден. Дори по-възрастните, които живели в града, но сега си карат пенсионната възраст на село. „Бабите дойдоха с едни модерни инструменти”.

– Сигурно е вдъхновяващо и в същото време социализиращо, защото се превръщате в общество, в което заедно променяте средата.

– Това е верният извод, да. Защото не е било с лидер, който да насочва, агитира. По-скоро е работа, която трябва да се свърши. Не мисля, че някой се прехласва толкова. Хората, които гледат отстрани, разсъждават: „За общото благо и т.н.”. За нас, които сме тук, това е един бръшлян, който трябва да го свалим, дървета, които трябва да се изрежат, да свършим по-бързо работата. Беше и весело. Всеки допринася с това, в което е добър.

Когато ти правиш нещо, другите те следват

Хубавите неща се случват с общи усилия, но не с дълго планиране, което може да забави работата, а и да напрегне всички. Нито с лидер, който да агитира с помпозни речи. Когато ти правиш нещо, хората се активизират. До този извод стигаме с Иван. Ето и още един пример. Той и съмишленици се срещнали с децата на Воден, които днес посещават уроци по танци в читалището.

Иван споменал идеята да направят поход и по пътя да съберат боклуци. „Еее…” – реакцията била неприкрито несъгласие с нотка на досада. Иван сменил подхода. Тръгнали към язовира. Стигнали черния път и Иван извадил чувал: „Сега аз ще събирам боклуци”. Децата се включили веднага. В крайна сметка чистенето било доста забавно. „Не им обяснявах как сега ще изчистим гората, защото така трябва…” Не, просто правиш това, което можеш. Другите имат избора да последват примера ти. Този подход върши работа показва опитът. Иван споделя, че опитва всичко да се случва с лекота.

Не трябва да се идеализира, казва той за следващата историята, която е пример за това, че не са ти нужни много средства и организация, за да помагаш. Иван се запознава с малкия Исус, който всеки ден минава покрай дома им на път за магазина. Един ден Иван го видял с двуколка, която харесал, но, след като се приближил, малко се притеснил. Двуколката се била „разглобила, защото не е поддържана, дъските били почти разковани, а конят я дърпал по нанадолнището със сезал”. Иван извадил още сезал, така че да е възможно по-сигурно придвижването с двуколката. Предложил на Исус да мине следващия ден, за да поправят превозното средство и да го боядисат. „Не са свикнали. Не му се вярва. Такива неща не се случват в техния свят”. В следващите дни Исус минавал, разменяли по някоя дума, докато в един момент попитал: „Да боядисаме каруцата?”.

Иван ремонтирал двуколката. Боядисал я. Исус бил толкова щастлив. „Баща му я видя и каза: „Еййй, като за продаване”. А Исус: „Като на състезание…” От боята е станала по-бърза.” С Иван не засягаме темата за манталитета, заради който продължението на историята има и друга страна. Тук урокът е, че помагаш с това, което можеш да допринесеш, без да търсиш извинения. „Във всеки случай Исус има един добър пример повече”.

Свободата да говориш за култура

Откакто със Стефи живеят в село Воден, Иван качва видеа в Рубриката си за култура във фейсбук профила си. Съвсем неформална е. Иван повдига през шегата доста въпроси за размисъл. Наскоро рубриката му направи впечатление на продуцента и тв водещ Камен Воденичаров.

„Много се изкефих!”, коментира Иван и веднага уточнява, че на времето майка му, която е актриса, работела с Камен Воденичаров и всички останали популярни актьори в студентската програма „Ку-ку”. Тя била асистент-режисьор. По-късно най-малкият брат на Иван, който също е актьор, работел в поредица на Камен Воденичаров. „Познава цялото ни семейство. Не е супер случайно, че е видял рубриката”.

Иван-Александър стартирал Рубриката за култура с идеята да споделя възгледите си по темата. „Покрай снимането и поправянето в града, попаднах в среда с претенция за висока култура и високи постижения в областта на високата култура”. Те претендират за ясна представа и преценка за реалната ситуация в България. Ако ги питаш, те ще ти кажат, че нещата са много зле. Не са перфектни, но нещата, които са зле, не са тези, за които говорят тези хора, споделя Иван. Има проблеми, но те не ги отчитат. Не виждат и големия потенциал в България. Те живеят със своите представи за нещата. Иван прави рубриката си за култура и по друга причина. Не харесва, че има предавания, в които тя е представена скучно. „Културата е една от най-интересните теми за мен. Много се говори за култура, има Министерство на културата, има предавания, но ако питаш някого какво е култура, много трудно ще ти отговори.”

– Какво е за теб културата?

– Културата е това, което ни прави хора. Културата е това, което ние съзнателно избираме да направим. Най-лесен пример давам с градината. Ако я оставиш, ще растат бурени, но няма да пораснат домати. Доматите – култура, избрано от човека растение, трябва да знаеш как да ги гледаш. Културата често е против нашата природа. Примерно, природно ни идва да се оригваме. Но нашата култура ни казва: „Ние ще вървим против природата си, защото има по-важни неща”. За култура се говори като за изкуство. И това е грешка. Изкуството се прави от артисти. Културата не се прави задължително от артисти. Много артисти не са културни. Те са добри артисти, точно защото не са културни, оставили са се на природните си пориви. Пикасо, Салвадор Дали са ярки примери. Тяхното изкуство е част от нашата култура. В нашата култура избираме да има изкуство. То не слага храна на масата, но ние инвестираме в изкуство. Както нямаме нужда от красиви столове, но бихме предпочели да седнем на красив стол.

В Рубриката за култура, в която всеки епизод се снима спонтанно, Иван поставя и сериозни въпроси, но винаги през шегата. За него е важно да има чувство за хумор, да поднася тезите си достъпно и забавно, да не се взима на сериозно.

Важно е да се работи бавно

На село работата е по-различна. Трябва да има почивки. „Това да бързаш бавно си има своята стойност като начин на мислене.” В епизод на Рубриката си за култура Иван го препрати към отношенията. Връзките навремето са били постоянни, докато днес това не е често срещано.

За сенокоса и как бабите и дядовците ни са останали заедно толкова дълго време

Публикувахте от Ivan-Alexander Kjutev в Неделя, 10 май 2020 г.

— Вероятно се дължи и на нагласата им да работят в екип в градината, в живота. В града повечето млади са мобилизирани войници и може би по-рядко се усещат като екип…

– И това да имат половинка за дълго време е по-различно е от целите им. Да имаш другар в живота.

– Позабравена е думата Другар.

– Да, днес е партньор… На времето са се будели с будилник, днес сме с аларма. Има много такива разлики.

Иван се учи, че не е фатално да се откажеш да работиш днес. Може и на другия ден. Не е като в София, на всяка цена трябва да се случи днес.

– И „тревожност” стана модерна дума – притискаме се да правим нещо, защото сме решили, че има аргументи да не се отлага. Дори да е с цената на благосъстоянието ти, най-общо казано.

– И дори на цената на качеството на това, което правиш. Ако го правиш с желание, доста по-различно ще изглежда.

– Пожелавам ти, както досега, всичко да правите с желание и с усмивка.

– Е, мерси много!