Емилия и ритъмът на живота в изчезващите села

Васко Кръпката: И нека бъде светлина
October 4, 2020
Емилия и ритъмът на живота в изчезващите села (ГАЛЕРИЯ)
November 5, 2020

„Там е друга реалност. Сърдечност и чистота в отношенията, връзка с природата, няма поза и показност. Цари безвремие. Направо се чудя какво ще стане, когато това изчезне?!”

Емилия Маслинкова е от късметлиите, които дръзват да слязат от спиците на колелото, в което всички се въртим с напрежение и устременост. Знаят какво е да следваш желанието си да твориш. Къде може да те отведе този вътрешен импулс, който често бива заглушаван от градския шум. Резултатът е познание и преживяване на истински стойностните неща в живота, удовлетворение, признателност, успех. Не кариерният, комерсиален успех. Нито този, който се мери с чуждото признание и мнение.

„А какво ти изпитваш, когато правиш нещо, когато нещо е станало, когато в момента нещо става. За мен това е най-важното. Това, което ти изпитваш и твоето лично удовлетворение”.

емоции в снимки

Тя е фотограф-любител, който снима възрастните хора в изчезващите села в България. Често те живеят съвсем сами. Дори се грижат за животни и градинки. Общуват с малкото свои съседи. С непознатото за големия град гостоприемство, те винаги канят Емилия в дома си да я нагостят, да си разменят по някоя дума, да разкажат за радостите и болките, които са преминали. А тя с прецизност, търпение и усет съумява да запечатва тези емоции в снимки. „Най-важното е да уловя емоцията. Предусещам кога ще се появи и я запечатвам в тази секунда”.

Другата реалност

Емилия цени възможността да познава тази „друга реалност”, както я нарича. Разликата е стряскаща. Особено, ако познаваш добре света, в който всички се въртим в комерсиалния водовъртеж от цели и стремежи да имаме и бъдем повече, да прикрием нещата, които смятаме за несъвършенства, да се впишем в „предпочитаното” и „правилното”. „Там има сърдечност и чистота в отношенията. Тези хора имат силна връзка с природата, няма поза и показност. Цари безвремие. Направо се чудя какво ще стане, когато това изчезне?!”.

тази чистота

в нашето съвремие я няма

Там и въздухът е различен. Ритъмът на живота е различен. Няма ги динамиката и изневерността, които „тресат” големите градове. „За тях като пенсионери времето е спряло. Все тая дали е понеделник, вторник или събота. Друг начин на живот, който ми харесва. Виждам и колко е трудно, особено, ако не си свикнал. Но всичко при тях е естествено. Животът е естествен. Те са автентични. Има особена енергия. Най-вече, когато си говорим. Няма бариера. Такива отношения ме впечатляват. Тази чистота в нашето съвремие я няма.”

Преди време Емилия, която живее със семейството си в София, се занимавала с организацията на международни изложения, което пак включва комуникация. Харесвало й да работи по проект и след шест месеца да го види реализиран. Фотографията й е хоби. Винаги е обичала да пътува и често тръгва без предварителен план. Отваря картата, избира малко, отдалечено село, и тръгва. Пътувала с приятели, след това повече със съпруга си. Обиколила е цяла България. Гостувала е в малки селца, сгушени в планини, до които водят черни пътища, и в последни къщи по границите на България. Това са домовете на последните хора в изчезващи български села. Всички са много възрастни. Младите хора, казвали й, дори вече не се местят в големите градове. Избират да са в чужбина. „От доста време не съм пътувала, защото ми се родиха близнаци. Вече са на 5 г. Надявам се скоро да пътуваме всички заедно.”  

Сладка носталгия

Снима хората в тяхната обстановка. Няма нищо подправено. „Скоро, живот и здраве, ще стана на 42 години, всеки предмет ме връща в моето детство. Имам спомени от същите печки, легла, кушетки,канчета, тенджери. Всичко това ме връща в моите спомени. Имах прекрасно детство. Много хубаво. Реално може би това ме е подтикнало да търся и снимам. Това е по-скоро връщане към моите спомени. По този начин някак си по- ги усещам, преживявам ги. Сладка носталгия.”

Във всяко лице вижда своята баба

Хората, на които гостувала, винаги са добри и мили. Във всяко лице тя вижда своята баба. Във всяка къща си припомня тази в село Хлевене, Ловеч, където по майчина линия има братовчеди. Карала летата там като малка. Къщата била с голям чардак, с кирпичен покрив и цветна градина. „Къпеш се с вода, топлена на дърва, и ти мирише на дърва…”

Старостта и гостоприемството,

за което скоро няма да се знае

„Отварят ми вратата, канят ме и направо започват да ми готвят, както се казва. Прекрасна емоция. Това преживяване скоро няма да го има. Няма да се знае какво е това гостоприемство. А пък снимките оставят спомени, като архив си е. Някои ми казват, че е документална фотография. Според мен е художествена. Но е и документална, да. Това са реални хора и места.” Остарявайки, казва Емилия, хората започват да приличат на деца. Стават по-уязвими, по-зависими. „Изпитвам мъка, като се замисля, че и мен, всеки човек, това го очаква. Дай Боже, да доживее до такива години. Снимала съм баба на 104 г. в село до Ивайловград, което за мен е уау…”. И тя си живее сама, гледа си градинката, доколкото може. Старостта, споделя Емилия, е хубаво нещо може би, защото можеш да си дадеш сметка за цялото преживяване на живота, и тежко, ако останеш сам. „Като ги гледам, се чудя как въобще се справят тези хора. Всеки човек си има съдба.”

Снимала съм баба на 104 г.

в село до Ивайловград

Една баба в село до Велинград й споделила, че нейната прабаба е доживяла до 130 г. И на Емилия й звучи фантастично, но защо не? Това е съвсем друго време, всичко е било различно. „Най-фрапиращата история е от друго село до Велинград. Един дядо ми разказа как на фронта му се е наложило да се крие под трупове, за да не го намерят. Какво нещо е? Един човек какво нещо е преживял. Като ти го разкажат, се потрисаш, но реално този човек, когато го е преживял, съвсем по друг начин като усещане е било.”

Лица с история

Лицата, които снима, са много специфични и интересни. В младо момиче или момче виждаш свежестта, красотата, животът тепърва е пред него. „А пък възрастното лице… Всяка бръчка е една година.”  Лицата са толкова изразителни, че можеш да „разчетеш” самотата, признателността за радостта и изживения живот, но и болката от трудностите. Емоционални фотографии, а някои трудни за гледане, казвали са й приятели. През много старчески очи прозира мъка, пробуждаща жалост, безсилие, но и страхопочитание пред живота.

„Старая се да имат такова въздействие. Момент от естествена ситуация. Днес позата е издигната в култ. Всичко е нереално, нереалистично… Трябва да го преживееш, да имаш спомен, за да ти хареса. Новото поколение вижда по друг начин. Всичко е доста различно, а този свят там е със затихващи функции и според мен ще изчезне. Надявам се да имам време още да поснимам, да направя още спомени.”

фотография, разказваща история

Не е само портрет, а фотография, разказваща история, казва Емилия. Снима хората в домовете им, в които живеят, и често се връща. Показва им фотографиите. Случва се, когато отиде да научи, че човекът вече си е заминал от този свят. „Баба Милка си нямаше никого. Последният път, като отидох да я видя, се оказа, че се е преместила в старчески дом в Трън. Жената в стаята не можа да повярва, че някой отива при нея. Носех снимката. Много се зарадва. После научих, че е починала”. Тв водещата Мира Добрева избрала снимката на баба Милка за корица на книгата си за столетниците на България. Емилия била много щастлива. „Тя си нямаше никого. Все едно след нея нищо не остава. А пък така, за мен е удовлетворение… Остава във времето по някакъв начин.”

Снимки, предизвикващи промяна

„Все повече хора обръщат внимание на моята фотография.” И чужденци пишат на Емилия в социалните мрежи. Хора от Италия, Бразилия й споделят: „Все едно гледам моята баба.” Явно не само в България селата изглеждат или на времето са изглеждали така.

припомнят си

истински стойностните неща в живота

Забелязва, че снимките й карат много хора у нас да са по-съпричастни и да ценят възрастните, както и да си припомнят истински стойностните неща в живота. Няколко пъти са й писали с желание да помогнат на конкретни баба и дядо. За жалост, случвало се е да научат, че възрастните хора, на които искат да помогнат, вече са си отишли. „И аз обръщам много повече внимание. Замислям се за това, че е доста трудно на възрастен човек, особено във възраст, в която почти не виждаш, трудно ти е да ходиш. Тръпки ме обземат… За съжаление, вече много хора живеят така”.

За успеха

Емилия не е предполагала, че фотографиите ще имат такъв успех. На какво се дължи? Не проявява излишна скромност, но не е сигурна. „Гледам да съм искрена с хората, които снимам, с които говоря. Може би имам качества да предразполагам, да покажа доверие, за да може някой да ти позволи да влезеш в дома му, да го снимаш и да ти сподели.Може би това е моят характер. Имам качества, които карат хората да се отпуснат пред обектива”.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *