Биляна Савова: Щом аз мога, значи могат всички (втора част)

снимка: личен архив

* Аз мога по моя път. Ти можеш по друг път. Но трябва да си го намериш

* Кое искаме повече – да сме прави или да сме щастливи?!

* Много сме материални, имаме изключително деградивни цели… В крайна сметка губиш наистина най-важното. Смисълът. Наистина защо си тук?

* Стига да не изневерява на себе си, човек може да стигне до мечтата, независимо кога през живота

* Свободата е да махнеш личните си ограничения. В арабския език има една дума, която означава и свобода, и прошка

Първото впечатление за Биляна е за жена с характер и с позиция. Жена, която знае какво иска, умее да пресява информация, знае и може, каквото й е нужно, търси пътища и отговори. После, докато разказва, се убеждавам, че Биляна не се спира в търсенията си и когато трябва да надмогва себе си. Всъщност, може би тогава е най-устремена и непоколебима.

Държи да си говорим на „ти”, макар че се виждаме за първи път и признавам, респектирана съм от биографията й, визирайки най-вече личните й победи. И все пак няма нужда от официалности, още повече, че това е разговор за душата. В него Биляна е болезнено честна и открита. Толкова, че от време на време се ококорвам в почуда, мигновено последвана от възхищение.

Има голяма сила в това да погледнеш в себе си, да откриеш и извадиш всички страхове, ограничения и каквото друго си скътал в килера на душата си, да ги огледаш от всички страни, а след като прецениш дали да ги захвърлиш, говориш за тях пред всички, които умеят и искат да чуят. Обясняваш ги, както разясняваш и вероятните начини да ги надмогнеш. Така че на всекиго да стане ясно как да последва примера ти. И да живее здрав, щастлив и свободен. Крещяща нужда имаме днес да се чувстваме такива.

ПЪРВА ЧАСТ от разговора ни: Биляна Савова: Урок по живеене

– Трудно ли ти беше да започнеш да даваш?

– Формулирах доста по-късно това, какво съм започнала да правя. Изначално започнах да споделям, че човек не трябва да се отчайва, че винаги има решение. Просто трябва да го търси, а не да оставя някой друг да взима решенията вместо него. Споделях за холистичните ми решения и по-специално за Аюрведа. И тогава и сега съм твърдо убедена в смисъла и в ефективността на това, което прави Аюрведа в Индия, как лекува цялостно. Тези места в Индия се наричат Аюрведични клиники. Аз съм била в няколко. Последната, в която ходя, приоритетно лекува хора с неврологични проблеми, най-вече МС, но съм виждала хора и с Паркинсон, хора с след-инсултни състояния. Всички се повлияват много добре, всички, които спазват правилата и се доверяват на методите. Ако си с непрестанното съмнение и непрестанно се чудиш: „Дали ще ми помогне или не?! Дай ще го опитам”, правиш го два пъти и накрая решаваш, че не работи, отказваш се… Така в общи линии живеем ние – като ни стане трудно, бягаме. Хората все опитват нещо. Не се отдават, не дават 100% от себе си, не се доверяват. И най-много искат, някой отвън да им реши проблемите.

– Звучи, като да се качиш два пъти на колело, не успяваш и се отказваш.

– Има неща в живота, които ни дават практически насоки и уроци, както е с колелото, но някак си не използваме това знание.

– Нетърпеливи сме.

Наистина защо си тук?

– Да и сме материални, много. Имаме изключително деградивни цели – нещо, което работи за престижа ти, външния ти вид, за това как да изглеждаш в очите на другите, за някакво кариерно израстване, за това да създадеш перфектното семейство, да живееш на някакво място, на което си решил, че трябва да живееш… Ей, такива неща непрестанно се въртят в главите ни. И в крайна сметка, дори като постигнем това, което смятаме, че е важно, пак започваме да се оглеждаме и да искаме пък другото. Този е по-красив, онзи е по-слаб, третият не знам къде ходил на екскурзия, друг пък с нова кола… Искам и това, и това… В крайна сметка губиш наистина най-важното. Смисълът. Наистина защо си тук?

– Как намери своя отговор на този въпрос?

– Когато започнах да споделям.

– Преди това беше ли споделящ човек.

– Не, не бях. Не съм споделяла и с най-близките си. И то от малка. Но съм помагала винаги, но в близкия ми кръг. По-скоро съм се чувствала длъжна да го правя, което прекратих, след като започнах да се осъзнавам и трансформирам. Смятах, че съм длъжна, макар че вътрешно усещах, че това не ме прави по никакъв начин удовлетворена и щастлива. Криворазбрана помощ е това. Но първо се започва от себе си. Първо започваш да помагаш на себе си. Това е най-хубавото, което може да направиш за най-близките си хора, да мислиш за тях и да не им тежиш на гърба, на ръцете. Никой на никого не е длъжен. Това е истината.

Започнах да споделям,

защото исках хората

да знаят, че има и друг път

Започнах да споделям, защото знам какво чувстват всички в началото, минавайки лично през шока и ужаса на това да ти съобщят в разцвета на живота, че имаш нелечимо заболяване, което след две години ще те докара до инвалиден стол. Споделям и защото усещах промените, които започнаха да ме карат да се чувствам здрава, щастлива. Започнах да споделям, защото исках хората да знаят, че има и друг път. Разсъждавах така и продължавам да го мисля: „Щом аз мога, значи могат всички”. И вярвам, че е така, защото и в една лекция на Луиз Хей чух, че и тя го казва. Скоро пак го чух. Четох „Изборът” на Едит Егер, еврейка, оцеляла от Аушвиц, която става психотерапевт, и в увода на книгата пише: „Щом аз мога, значи могат всички”. В началото много ме оборваха и ми обясняваха, че не е правилно да казвам така и че хората са различни, така че щом аз мога, не означава, че могат и другите. И аз спрях да го декларирам толкова убедено. В момента, в който обаче започнах да чувам, че и други го казват, помислих: „Не, това си е точно така. Аз го усещам. И други – също. Така е!”

– Може би по този начин стигаш до другия по много кратък път.

– Надявам се. Щом аз мога, могат всички, е вярно. Аз мога по моя път. Ти можеш по друг път. Но трябва да си го намериш. Това е разликата. Иначе всички можем. Както каза и Димана Йорданова в епизод 12 на „АЗ СЪМ” – „Разбрах, че мога сама. Защото бях свикнала да живея с това, че винаги имам нужда някой да ме подкрепи, да ме одобри…” Това е масово. Аз виждам хора, които дори дреха не си купуват, без някой да одобри покупката им. Това отношение към себе си има пряка връзка и с чувството за отговорност.

Осен това сме повърхностни. Стоим и гледаме само повърхността. Това е нещото, което правим всички. Буквално. Ние се раждаме и приемаме света по много посредствен и плосък начин. Както го нарича един от моите учители, Джон Кабат-Зин, това е конвенционалната реалност. Тази, в която всички се раждаме. И тя се определя от две неща – от света, който ни заобикаля, и от това как аз приемам този свят, спрямо моите сетива. Или моите сетива определят света. Тъмно – светло, студено – топло, радостно – нерадостно, болка – удоволствие, ако се замислиш, ще видиш, че няма друго. Това е.

Нямаме никакво познание

На втори план идват емоциите в този конвенционален свят, защото ние, реагирайки на света, реагираме  и емоционално. Емоциите, които обаче, в този плосък свят не разбираме. Абсолютни невежи сме. Нямаме никакво познание. Затова толкова много се говори в момента за емоционалната интелигентност. Не, не сме неинтелигентни или неуки, ние сме невежи. Когато сме били малки и сме изпитвали първите си емоции, никой не ни е обяснавал, просто защото сме били в обкръжението на други такива невежи хора. Не, не ги обвинявам. Чувствали сме се тъжни, а те са ни казвали – „няма да плачеш“, „млъкни“, „не се ядосвай“, „не се реве така“… И така си израстваш. Изпитваш някакви неща, които ти забраняват да ги изпитваш. Нали се сещаш, че като си малък, изпитваш малки неща, като пораснеш, характера на емоциите са същите, но вече са големи.

– Превръщат се в модел, който следваш.

– Да, и го предаваш нататък. Всъщност, в тази конвенционална реалност ние, освен че живеем повърхностно, плоско и посредствено, не разбираме емоциите си. Създаваме си някаква представа за това, което ни заобикаля, от това, което виждаме, без да ни интересува какво има зад него, откъде идва цялото нещо, защо е такова, каквото е. Създаваме си обяснения, които ни устройват. Не можем да приемаме нещо, което е различно. Не си признаваме, че не знаем, че сме сбъркали. Кое искаме повече – да сме прави или да сме щастливи?!

непрекъснато правим

така, че да не сме свободни

Още много мога да кажа за конвенционалния свят, но едно от нещата, което е най-голямата ни заблуда е, че сме свободни. Защото в този свят ние само си мислим, че сме свободни. Не сме и ние самите непрекъснато правим така, че да не сме свободни. Всеки страх е окова, тежест, както искаш го разбирай. Всяко нещо, което си оставил във вътрешния си килер те заробва завинаги. Можеш да си го представиш и като раница на гърба. Там е и всичката вина, която е останала в теб. Много сме добри в това да изпитваме вина или някой да ни вменява такава. Абсолютно съсипващо – неградивно изживяване, емоция, усещане. Трябва да се разделим с чувството за вина, да го ампутираме. Ние не сме виновни. Не казвам да нямаме отговорност, но не и да живеем по този начин. И другото, което носим на гърба си, са обидите и недадените прошки. Някои казват: „Никога не мога да простя това”. Защо? Какво ти дава?

– Как работи за теб?

– Никак. Напротив, тежи. Защото този, за когото си мислиш и говориш, че не можеш да простиш, вероятно отдавна е забравил за теб. Той си е в неговия свят и това, че не му прощаваш, нито му помага, нито му пречи. Но, че ти не му прощаваш за нещо със сигурност пречи на теб.

– Вярваш ли, че целият багаж, за който говорим, в някакъв момент, натрупвайки се, започва да провокира чисто физически симптоми. Спомена Луиз Хей, но и Джо Диспенза, и много други говорят за това…

– Лиз Бурбо също. Тя има книга, в която по азбучен ред е подредила, не знам колко са на брой, болести, диагнози и симптоми на тялото. И след всяко заглавие са посочени какви са физическите изражения на това, което ти се случва, какви са емоционалните причини и менталните модели, които трябва да счупиш, за да се отървеш от това.

– Друга причина, която ги обединява е несъзнателния живот, който водим.

Д-р Забек казва:

Ние наистина трябва

да внимаваме какво си мислим

– Ето, това е конвенционалната реалност. Вчера гледах много интересен документален филм за един неврохирург. Вероятно си прочела някъде, че ми беше мечта да уча медицина и да стана хирург. Винаги съм запленена от такива хора, истории, филми. Този неврохирург Мирослав Забек, поляк, прави много иновативна генна терапия – единствен в света. Може би вече не я прави само той, защото при него ходят специалисти от различни точки на света, за да се обучават. Той оперира мозъци и прави генна терапия, при която по някакъв специален начин директно правят „инплантация“ на нужния ген… Д-р Забек казва: „Ние наистина трябва да внимаваме какво си мислим, защото мислите са скелета на живота ни.” Около всяка мисъл, цел, желание нещо се заформя или попадаш в някаква ситуация, защото то подсъзнателно започва да ни води, и вървим към него, независимо дали е свързано с положителни или отрицателни изживявания.

Светът, в който живеем, негативните, отрицателните мисли са повече и някак са по-силни. На всяка положителна мисъл, утвърждение или цел, която си поставяш, се появяват поне между пет – десет контра мисли, които започват натрапчиво да се въртят в ума ни – как това няма да стане, нищо няма да излезе, по-добре се откажи, за да не се разочароваш, ще се изложиш, ще станеш за смях и още, и още… И се отказваш, продължаваш нататък и не след дълго започваш да въртиш друга плоча в главата си: това колко е трудно, несигурно, как утре не знаеш какво ще се случи, как ще се разболееш, ще ти стане много тежко, ще умреш един ден…

Ние не сме просто физическо тяло

И вървиш към това. И аз вървя към смъртта. Независимо как мислиш, оптимист ли си или песимист, вървиш към смъртта. Само че аз мисля за смъртта с положителна настройка, а друг – даже не смее да мисли. Той се страхува от нея. Аз избрах да не се страхувам. Избрах първо да я приема, защото няма друг начин. Тя съществува, част е от живота ни. Трябва да я приемаш, както трябва да приемеш зимата, пролетта… Ако живееш, въпреки смъртта ще пропуснеш целия си живот. Защото през цялото време ще вървиш изтръпнал от страх. А ако живееш, заради смъртта, всъщност ти би живял най-смисления си живот. Защото аз искам, като дойде моментът, в който да си тръгна от този свят, да съм спокойна, усмихната и удовлетворена. И аз знам, че този момент ще дойде. Не искам да съм неадекватна, в тежко състояние, да ме боли. Никой не би искал това, нали?! Ами защо го мислят непрестанно, парализирайки се от страх? Защо не си представят обратното?! Как просто идва един момент, никой не знае кога е, но когато и да е…

Гениално сме създадени

Повтарям пак – в този миг аз искам да съм усмихната, удовлетворена, спокойна. И ако може в съня ми. Лягам, заспивам и просто не се събуждам повече. И ако мисля така, какво според теб правя всеки ден? Много просто – вървя към тази цел. Към този край. И за да съм усмихната, удовлетворена и спокойна, какво трябва да направя? Ами да намеря смисъл на живота си, да направя най-важните неща, които да ме накарат да се чувствам точно така в този момент… Трябва да се научим да бъдем хуманни първо към себе си и след това и към другите същества. Да се сетим що е то хуманност. Да разберем що е то човек. Ние не сме просто физическо тяло – една торба с месо, кости и органи. Не, не сме това. Ние сме и психично тяло, и енергийно тяло, и астрално… Ние притежаваме и механизмите си за само-излекуване, само-поправяне… Гениално сме създадени. Може би затова съм искала да уча медицина. За да навляза дълбоко в това творение. Да го изучавам. Сега изучавам себе си.

– Сега пак помагаш на хората, просто по друг начин.

– Сега изучавам човека по по-различен начин, макар че се задълбавам доста често и в анатомичните аспекти. От графичен дизайнер и арт директор, какъвто бях, в един момент започнах да се превръщам в нещо съвсем различно, което истински ме осмисля и забавлява, наистина. А изпитах истинско удовлетворение, когато преди година и половина прочетох, че думата медитация и медицина имат един и същ корен – “medere”, от латински и означава „лекувам”. И какво излиза – не учих медицина, не станах хирург, което беше желанието на сърцето ми – да лекувам, да влизам в дълбините на човешкото тяло, да го поправям. Но в момента се оказва, че разказвайки и тренирайки хората в това да се учат да осъзнават, да медитират, правя точно това, което е искало сърцето ми. Мечтата ми се е сбъднала, но по друг начин. Кой да знае преди 40 години…Тогава бях много тъжна, гневна, ядосана, разочарована от това, че три години поред не ме приемаха медицина.

Правя точно това,

което е искало

сърцето ми.

Мечтата ми се е сбъднала, но по

друг начин

Само на 20 се разделих с голямата си мечта. И това предопредели следващите 15 години, в които казах: „Ок, добре, щом няма да се случва това, което иска сърцето ми, аз ще ръководя нещата рационално и прагматично.” Ще уча това, в което има кариера, добро заплащане. И няма нужда се влюбвам, ще се омъжа за човек, за който смятам, че е достатъчно добър, за да създам семейство с него… И сега, 35 години по-късно, сърцето ми казва: „Ето! Направи го! И видя ли до какво те доведе?”. Оказва се, че стига да не изневерява на себе си, човек може да стигне до мечтата, независимо кога през живота… Но, за да си ги казваш тези неща, трябва да си осъзнат. И ако искаш да променяш, а то никога не е късно, това, което съветвам хората да правят, е просто да спрат да живеят в тази плоска реалност, да добавят към реалността си още едно измерение, което се нарича осъзнаване. Започнеш ли да тренираш осъзнаване, реалността ти става 3D. Моментално! Колкото и абстрактно да ти звучи, става 3D.

– Себепознанието възможно ли е наистина?

– Възможно е, но не става с четене. Себепознанието се постига с практика, с реални срещи със себе си. И това най-добре се получава, когато започнеш да тренираш осъзнаване с всички инструменти, които има за това. А те са много. Едно от тях е да осъзнаваш дъха си. Тук и сега, в този момент. И да разбереш, че няма нищо по-важно от дишането.

Тук и сега, в този момент

Хайде да се върнем пак на конвенционалната реалност, в която нищо не осъзнаваме. И какво става, когато има осъзнаване? Представи си, че 2D реалността е графикът ти за деня – на лист си написала пет точки и отмяташ кое си свършила и кое не. Когато обаче влезеш в сферата на осъзнаването, този график става триизмерен и всяко нещо, което ти се случва през деня, не е точка, а сфера. Ти влизаш в сферата. Срещата ми с теб е сферата на тази среща. Аз влизам в тази сфера и нищо друго не ме интересува. И говоря с теб. Правя нещото на 100%. Когато свърши тази среща, ще отида на друга, ще вляза в другата сфера и пак ще съм на 100%, а не само ей така да отбивам номера. Всичко можеш да сложиш в сфера. И едно от най-ценните неща, които можеш да сложиш в сфера, е времето. Всяка минута, секунда се превръща в малка сферичка – скъпоценна, която вече, като знаеш, че тя изглежда по този начин, правиш всичко възможно да я изпълваш със смисъл. Дори и нищо да не правиш. Наслаждаваш се на нищоправенето. Защото не можеш вечно да си активен, трябва и да почиваш.

Това е другият ни проблем – разбирането ни за важността на паузите. Трябва да ги правим. И когато сферата ми е пауза, т.е. решила съм, че ще почивам, наслаждавам се, наблюдавам как времето се лее и усещам как наистина почиват всичките ми измерения – и физическото ми тяло, и менталното ми тяло, всичко.

Свободата е да

махнеш личните си ограничения

Другото нещо, което се случва в този 3D свят, е как се изменя концепцията за свободата. Става съвсем различно понятие. Забавлявам се, когато хората казват: „Отнеха ни свободата”. Коя свобода ви отнеха? Тази, която никой не ви е давал никога? Защото вие сами сте си я отнели. Да пътуваш от точка А до точка Б, да ходиш по заведения – това не е свобода. Това е просто възможност, която имаш. Свободата не е това. Свободата е да махнеш личните си ограничения. Те са свързани със страхове, вина, прошки, болести. В арабския език има една дума, която означава и свобода, и прошка. Една дума означава и двете неща! Това е гениално, защото те са свързани толкова много. Ако искаш да разбереш повече, гледай филма „Мавританецът”. Изключителна и истинска история! Когато реалността стане 3D, започваш да виждаш възможности. Не се страхуваш нито рискуваш, нито да се провалиш. Разбираш какво е провалът и колко важно нещо е. В тази реалност, когато правя нещо и го сложа в сфера, от едната страна може да изглежда, че всичко е тотален провал, както бих го видяла в онази плоска реалност, но когато завъртя сферата от другата страна, отзад пише: „Нови възможности. Направи нещо, промени го. Ти се промени.“

Биляна е идеолог и визионер на програмите „План да Бъда / Plan to Be” и “8for8”, собственик и креативен директор на Plan2B Creative Studio и Plan to Be/ Generator (MyPlantoBe), дългогодишен арт директор на списание EVA, основател на фондация „МС – Мога сам“. Носител на наградите „Жена на годината, категория общество / 2016”, „Будител на 2018”, „Вдъхновител / 2018”. Лектор в разлчини форуми, като TED, „Свободата да бъдеш“. Важните моменти от пътя й към всичките й занимания днес разясняваме поетапно, докато Биляна споделя уроци и прозрения. Доста поучителни и вдъхновяващи.

Всичко започва преди 20 години, но въпреки „леченията“ и промените, през 2008 година е диагностицирана множествена склероза. След сблъсъка си с конвенционалната медицина, Биляна решава, че сама ще се справи и започва да променя изцяло живота си във всички аспекти. Отправя се към Индия в търсеното на алтернативи. Стига до ново разбиране за тялото и психиката, както и до „терапии, които да й помогнат и да включат нейните вътрешни лечебни сили”, пише в сайта на Plan to Be. “План да Бъда“ е трансформираща програма, в която „се синхронизират опитността на йога, мъдростта на медитацията и абсолютно уникалното преживяване на ритмичните юмейхо масажи”.
Биляна създава и видео подкаста „Аз съм… с Биляна Савова”, който може да се открие във Facebook и в Youtube. Във видеата, в които често й гостуват личности, разпознаваеми за широката публика, се дискутират теми, свързани със себепознанието.