Биляна Савова: Урок по живеене

Снимка: личен архив

* Можеш да бъдеш много повече от това, което си, когато се отървеш от страховете и ограниченията

* Поставяме си цели, гоним ги, постигаме ги, правим разни хубави неща, но губим най-важното – да търсим смисъла, кое е това, което ме кара да се чувствам смислен, щастлив, прави живота ми наистина жив, а не просто съществуване

* Болни сме, защото сме невежи. Това казва Аюрведа

* Когато тотално промениш концепцията си за основните неща, които преди са те мъчели, разбираш колко увредено и сложно си живял, без да има никакъв смисъл от това

* Едно изречение ме накара да се замисля и да преобърна нещата: „Трябва да започнеш да даваш това, от което имаш най-много нужда!”

Първото впечатление за Биляна е за жена с характер и с позиция. Жена, която знае какво иска, умее да пресява информация, знае и може, каквото й е нужно, търси пътища и отговори. После, докато разказва, се убеждавам, че Биляна не се спира в търсенията си и когато трябва да надмогва себе си. Всъщност, може би тогава е най-устремена и непоколебима.

Държи да си говорим на „ти”, макар че се виждаме за първи път и признавам, респектирана съм от биографията й, визирайки най-вече личните й победи. И все пак няма нужда от официалности, още повече, че това е разговор за душата. В него Биляна е болезнено честна и открита. Толкова, че от време на време се ококорвам в почуда, мигновено последвана от възхищение.

Има голяма сила в това да погледнеш в себе си, да откриеш и извадиш всички страхове, ограничения и каквото друго си скътал в килера на душата си, да ги огледаш от всички страни, а след като прецениш дали да ги захвърлиш, говориш за тях пред всички, които умеят и искат да чуят. Обясняваш ги, както разясняваш и вероятните начини да ги надмогнеш. Така че на всекиго да стане ясно как да последва примера ти. И да живее здрав, щастлив и свободен. Крещяща нужда имаме днес да се чувстваме такива.

Биляна е идеолог и визионер на програмите „План да Бъда / Plan to Be” и “8for8”, собственик и креативен директор на Plan2B Creative Studio и Plan to Be/ Generator (MyPlantoBe), дългогодишен арт директор на списание EVA, основател на фондация „МС – Мога сам“. Носител на наградите „Жена на годината, категория общество / 2016”, „Будител на 2018”, „Вдъхновител / 2018”. Лектор в разлчини форуми, като TED, „Свободата да бъдеш“. Важните моменти от пътя й към всичките й занимания днес разясняваме поетапно, докато Биляна споделя уроци и прозрения. Доста поучителни и вдъхновяващи.

Всичко започва преди 20 години, но въпреки „леченията“ и промените, през 2008 година е диагностицирана множествена склероза. След сблъсъка си с конвенционалната медицина, Биляна решава, че сама ще се справи и започва да променя изцяло живота си във всички аспекти. Отправя се към Индия в търсеното на алтернативи. Стига до ново разбиране за тялото и психиката, както и до „терапии, които да й помогнат и да включат нейните вътрешни лечебни сили”, пише в сайта на Plan to Be. “План да Бъда“ е трансформираща програма, в която „се синхронизират опитността на йога, мъдростта на медитацията и абсолютно уникалното преживяване на ритмичните юмейхо масажи”.
Биляна създава и видео подкаста „Аз съм… с Биляна Савова”, който може да се открие във Facebook и в Youtube. Във видеата, в които често й гостуват личности, разпознаваеми за широката публика, се дискутират теми, свързани със себепознанието.

– „Аз съм… с Биляна Савова” е сред малкото онлайн проекти у нас, посветени на себепознанието, при това практически насочени. А като че ли в последно време хората имат тъкмо такива търсения.

– Тази тема се експлоатира отдавна. Аз самата говоря отдавна за тези неща. В последните две години, заради това, което се случи (пандемията от коронавирус – б.а.) и вкара всички в екстремна, необичайна ситуация, изкара ни от комфортните ни зони – всеки, каквато си е създал, и от балоните, в които си живеехме, хората започнаха да чуват по-добре. Не всички, разбира се, но примерно преди пет години, четири, дори преди три, когато стартирах с „План да бъда”, малко хора разбираха за какво им говоря. Сега повече хора разбират и ме търсят, идват на програмите. Затова създадох и малката програма „8for8” – видях, че има нужда от подобни неща да се случват по-често. Иначе моите учители – хората, които на мен са ми помогнали, с начина си на мислене и книгите си, като Луиз Хей, Джон Кабат-Зин, Тик Нят Хан, Едит Егер, Лиз Бурбо и много други. И всички те много отдавна говорят за това, просто ние не сме готови. Всеки е готов, според мен, или по-скоро има предпоставки да се събуди, когато му се случи нещо по-сериозно.

– Защо трябва да се стига дотам?

– А, де?! Защото така сме устроени очевидно. Ето сега, заради глобалното предизвикателство, всъщност повече хора накуп се събудиха, но със сигурност много по-малко, отколкото тези, които не са. Защото сме свикнали да живеем в инерция, да си подредим някак си живота и след това да си го теглим. Поставяме си цели, гоним ги, постигаме ги, правим разни хубави неща, но губим най-важното и то е непрекъснато да търсим смисъла. Да търсим кое е това, което ме кара да се чувствам смислен, щастлив, прави живота ми наистина жив, а не просто съществуване. И това е нещото, което да кажем, че и аз открих по трудния начин. Трябваше нещо да ме удари по главата и то няколко пъти, за да мога да се стресна: „Какво се случва с мен? Нещо май трябва да променя?! Няма как да продължа по същия начин”.

непрекъснато да търсим смисъла

Покрай работата ми във фондацията, която вече е на 9 години, забелязвам, че има хора, които и след като предизвикателството ги удари – страшната диагноза, не реагират. Повечето сме толкова унесени, потопени във всичкото, което ни обгражда, стремящи се единствено и само към материални цели, които да ни направят да бъдем удовлетворени, уж щастливи. Не казвам, че не е важно. Всички се опитваме да постигнем качество на живот, материална удовлетвореност, да се чувстваме финансово стабилни. Не го омаловажавам. Аз също искам, но не е най-важното. Наистина не е, колкото и клиширано да звучи. А ако човек постави на първо място себе си и това да изпълни живота си със смисъл? Да слуша сърцето си – да прави това, което сърцето му казва, примерно: „Не се продължавай с това, а започни да правиш нещо друго. Нещо, което ти е интересно, и можеш да дадеш 100% от себе си. А не просто – работя нещо, защото, видиш ли, трябва да взимам заплата, за да мога да живея по някакъв начин.

– Поддаваме се на илюзията за сигурното.

– Всъщност цялото това нещо е един омагьосан кръг. Ако влезеш в такава грешна лична програма… Защото някой очаква от теб някакви неща, защото трябва да имаш финансова стабилност и се стремиш към длъжност или работа, която да ти даде повече пари, но изобщо не я харесваш. Изобщо не харесваш това, което правиш, но го правиш, заради другите. Изобщо не харесваш хората, с които си се обградил, но не можеш да се откъснеш. И още един куп други неща… Това вътрешно противоречие започва да те изяжда отвътре. Дори и неосъзнато. При повечето хора е неосъзнато.

– А при теб?

– И при мен беше неосъзнато. Когато вече започнах да обръщам нещата, за да видя какво се случва, т.е. точно както се казва – да изкараш хастара навън, едно от първите неща, с които се сблъсках и което много ме провокира беше аюрведианата концепция, че сме болни, защото сме невежи. Другото беше, че психосоматиката на автоимунните заболявания казва, че ако имаш автоимунно заболяване, това означава, че имаш вътрешен бунт. Вместо да изразиш нещата навън – не го правиш, защото така си решил и някой ти е казал, че е правилно, страхуваш се от куп неща, това подсъзнателно започва да работи отвътре и ти всъщност влизаш в автоагресия, автосаботаж. Влизаш в ситуация, в която започваш да се самоунищожаваш. Защото ти не си съгласен с това, което се случва, но нямаш идея как да го промениш. И не е случайно, че в момента автоимунните заболявания са бум. Просто повечето хора живеят по този начин.

– Организмът започва да работи срещу себе си. Как да спрем това?

– Точно така. Трябва да извадиш това навън. И да не вървиш срещу света, а да направиш така, че ти да се впишеш в този свят и той в теб, по възможно най-добрия начин. Защото, ако се върнем 20 години назад, преди да започне всичко при мен – беше ситуация, в която аз съм на 35 години, бременна и тогава започнаха да излизат всички неща на повърхността. До този момент, до тази 35-годишнина, да кажем в предишните 15 години, аз съм живяла така, че да забравя за себе си, да контролирам всичко, да не позволявам някой да ме нарани или някой нещо да ми причини, да се харесам на другите, да оправдавам мои или нечии очаквания. И най-важното – аз трябваше да контролирам нещата.

Разруших всичко,

иначе аз се самоунищожавах

– И успя ли с контрола?

– Явно съм успяла, да. За 15 години успях да съградя и работа, и семейство с две деца и никой не предполагаше какво е отвътре. Дори самата аз не съм предполагала, защото не съм никаква идея, никаква дефиниция на това, което се случва… Етикетът, който изградих беше много хубав – шарен, лъскав, обаче отвътре всичко гниеше. В един момент разбрах, че няма как да продължа. И започнах да руша. Буквално. Разруших всичко, защото иначе аз се самоунищожавах.

– В TED използва метафората с килера – отваряте и започвате да вадите. Как се случва този процес?

– Знаеш ли защо го наричаме килер или мазе? Защото това са местата, където по принцип складираме – полезни, нужни и ненужни неща. А от друга страна още от деца ни е втълпено, че е страшно да ходиш в мазето, в килера. Там е тъмно, влажно, има разни твари… Затова го наричаме килер. Изпитваме същия страх да отидем и във вътрешния си килер. Тъмно е, не знаеш какво ще намериш, не си готов да се сблъскаш с тези неща, които сам си складирал. Това са страхове, на първо място. Само страховете могат да напълнят цял килер… Техните разклонения водят до ситуации, случки, предизвикани от изборите, които си направил, под влияние на тези страхове: Няма да правя това, защото ме е страх. Няма да правя това, защото се страхувам да не разочаровам някого или себе си. Страхът от разочарование, от това какво ще кажат другите. Абсолютно безмислено усещане. Никаква градивност няма в него. Страх от дълбоко, високо, летене, паяци, мишки… Това са по-прозаични страхове, но те отново те сковават и ти взимат от свободата. И ако искаш наистина да живееш свободен, трябва да се отървеш от този килер. От тежестта му. Да го почистиш.

– Как?

– С първата крачка – да го формулираш, че го имаш. След това да отвориш вратата и да започнеш едно по едно… Това е, както когато разчистваш боклуци. Какво правиш? Вадиш първия боклук – оглеждаш го, после го изхвърляш, защото разбираш, че само ти пречи, заема ти място, не ти помага. Същото е. Вадиш първия страх, примерно – от дълбоката вода. Трябва да се справя с това, защото не искам да живея по този начин. Искам да съм свободен. Аз така започнах – със страха си от дълбоката вода. Даже без да го формулирам, както го правя в момента. Реших, че е огромно ограничение. Обичам екстремните спортове, високите скорости. И си казах: „Ето аз се ограничавам да се науча да карам сърф или кайт само, защото се страхувам от дълбоката вода”. И една година отидох Гьокчеада, Турция. Първата година сутрин ходех на сърф, следобед – на уроци по кайт, за да мога да взема решение кое ми е интересно и искам да се занимавам повече. В крайна сметка избрах сърф. Пет години подред всяко лято ходех. Ако можех да стоя едно цяло лято, мисля, че за 2-3 месеца щях да преодолея страха, но ходех пет години – по две-три седмици. На петата година пътувах към острова и усещах как желанието ми започва да се събужда – да вляза във водата, да карам, да се слея с вятъра, вълните, да усещам солта по устните си. Вече бях станала и по-добра. Когато пристигнах на острова, паркирах колата, бързо сложих екипа за сърф, взех сърфа, влязох в морето и вече бях много навътре, когато изведнъж осъзнах, че нямам спасителна жилетка. А преди това, може платно да забравя да си взема, но без нея не влизах.

Крещях от радост

– Изпадна ли в паника?

– Не, изобщо. Крещях от радост. Защото наистина осъзнах, че този страх просто е започнал да избледнява и то сериозно. Така че човек трябва да ги преодолява. Ето примерно този страх е много добре формулиран. Преодолях го и това ми даде най-важното – щом с това мога да се справя, значи мога и с всеки друг страх.

– Но когато е, примерно, страх от провал?

– Започваш да тренираш увереност. Изобщо да си сменяш концепцията за това що е провал. За мен провал в момента не е нещо, което ще ми съсипе имиджа, кариерата, ако изобщо можем да говорим за такава. За мен провалът е един изключително голям урок. Или не съм била достатъчно подготвена за нещото, което съм искала да направя, а това означава респективно – подготви се още малко и тогава ще го направиш супер добре. Или не съм уцелила подходящите хора, с които да се събера, ако трябва да имам екип. Или не съм избрала правилно точното място, време, за да го направя. Така че трябва да приемаме провала и трябва от деца да ни се втълпява, че е едно от най-хубавите неща, които могат да ни се случат, за да може да се изграждаме и да растем. Ако нямаме провали, няма как да се развиваме…

Когато тотално си промениш концепцията за основните неща, които преди са те мъчели, разбираш колко увредено и сложно си живял, без да има никакъв смисъл от това. Няма нищо градивно в такъв начин на живот. Т.е. това, което говоря на всички непрекъснато в програмите, е, че светът, в който живеем, че нещата, които ни обграждат във всеки един аспект имат две измерения. Дуален е светът ни. И това е факт. Винаги имаме две противоположности. Разбира се, има нюанси между тях, но има две крайни точки. Имаме черно – бяло, топло – студено, ден – нощ, радост – мъка, болка – удоволствие… Винаги са по две.

Няма нещо, което да не е в двойка. Обаче някак си ни е вградено… И то даже не е само сме възпитани така, а вече и в ДНК-то ни като че ли е вградено – трябва да се пазим, да бягаме, да се крием от тези аспекти на дуалността, които са негативни,  с отрицателен знак. Да не ни боли, да не се провалим, да не се ядосваме, да не ни е тъмно, черно, страшно и т.н. Това е големият ни проблем. Няма как. Ние трябва да приемем, че съществуват и двата аспекта. Така, както приемаме бялото, така трябва да приемем и черното. Както светлината, така и нощта. Колко много хора се страхуват от тъмното и нощта. От деца. Защо? Защото някой им е казал или е вградил, че в черното, тъмното, нощта се случват само страшни неща. Защо трябва да живеем по този начин? Сами си го причиняваме. Трябва да приемаме света такъв, какъвто е.

– Във видео от поредицата „Аз съм… с Биляна Савова” споделяш, че казваш на хората в Plan to Be, че могат да бъдат много повече от това, което са, когато се отърват от страховете, ограниченията. Разкажи ни за програмата!

все едно светкавица ме удари

– Точно така. Сега ще ви разкажа една история. „План Б” беше моята идея за име на фирмата, която създадох, след като се разделих с мъжа ми и вече не работехме заедно. Като графичен дизайнер, визуален артист, ми трябваше такава. Чудех се дълго време как да я кръстя и реших да е „План Б”. Когато отидох в Агенцията по вписванията, жената зад стъклото, която вписва имената, каза, че трябва друго име да измисля, вече има такава фирма: „Сложи някаква цифра” – каза твърдо, поглеждайки ме през очилата си. Натъжих се, защото харесвах много името, което бях измислила. И понеже с голямата ми дъщеря сме партньори в тази фирма, казах си: „Ние сме две, имената ни започват с Б, т.е. 2 Б, „План 2 Б”. Служителката въведе новото предложение, усмихна се и каза – „Така е ОК.“ След това пратих името на дъщеря ми и тя каза: „О, мамо, страхотно! Много Шекспировски ми звучи”. Не се бях замислила за това…

Вървеше си животът, работата. Справях се с предизвикателство, след предизвикателство. Когато добих достатъчно увереност и можех да поема вече тази отговорност да споделя програма, която наистина да помага на хората, трябваше да й дам име. И се започна едно мислене. Това беше декември, 2018 г., точно преди Коледа. В книжарница, в която купувах книги за подаръци, помолих за фактура и продавачката, след като извади данните на компютъра си, ме погледна, усмихна се широко и каза: „О-о, „План 2Б”, „План да бъда”! Колко хубаво”. И в този момент все едно някаква светкавица ме удари. Казах си: „Ето! Това е!”. Виж колко дълъг път. И абсолютно непредвидим в началото, но много логичен. Това се случва в годините. Една служителка от Агенцията по вписванията всъщност предопредели, а момичето от книжарницата стана кръстница. Те не знаят, но съм им много благодарна.

да свържа точките…

– Всъщност се е оказало за добро.

– Всяко едно нещо е за добро от гледната точка на времето, което е минало. Ако имаш достатъчното спокойствие, мъдрост в един момент да се оттеглиш в страни и да погледнеш назад, за да свържеш точките. Защото това, което направих сега, е да свържа точките, да ти кажа защо се казва Plan to be / План да бъда. И това е най-подходящото име за програмата, наистина. Не съм имала никаква идея за такава програма, когато съм кръщавала фирмата „План 2Б”. Така че, когато човек има тази мъдрост да се дръпне и да свърже точките, ще види, че винаги всяко нещо се случва за добро. Дори и най-страшното, което е смъртта.

– Как може да е за добро?

– Мога да ти дам много примери. Имала съм моменти, в които съм разсъждавала върху това противоречие – хем най-страшното, хем в същото време се случва за добро. Много често умират хора, които ако продължат да живеят по начина, по който живеят, няма да имат живота, който биха искали нито те, нито тези около тях. Често хората умират, защото подсъзнателно и вътрешно вече са го решили. Дори бес да го осъзнават, не го мислят. А и освен това много спекулираме с изрази, в които смъртта е главен герой: „По-скоро бих умрял, отколкото да направя това”, или „Ще те убия”, „Само през трупа ми”… Има още много такива примери… Аз така извадих и много примери какво казваме за сърцето си, когато правих епизода на Аз Съм с гост проф. Иво Петров. Не си даваме изобщо сметка как натоварваме сърцето си с мислите и думите, които свързваме с него. Експлоатираме сърцето си по всякакъв начин и не мислим за него. Но да се върнем пак на хората… Срещам се с много хора, изпаднали в тежка ситуация. Виждам как във времето, поради невъзможността си да проумеят какво им се случва, да преобърнат хода на диагнозата, да подредят така живота си, че да станат радостни, дори на новия си ден не се радват. Ако някой не се радва на събуждането, на деня си, защо живее тогава? Защо му е този ден? Така че ние скърбим за тези, които си отиват, но… Ще ти дам пример с майка ми. Ако беше останала жива в безпомощното състояние, в което беше, трябваше да дойде линейка, да я вземе от болницата, в която от дни беше тежко състояние, и да я откара в хоспис, където да живее до края на дните си. Защото се изискваха специални грижи, които няма как в домашни условия да бъдат осигурени. Трябваше в това състояние да отиде там. И тя избра да си тръгне от този свят. Ако погледнем от днешна гледна точка, кое е по-добро за нея? За баща ми също. Той изпадна в много тежко здравословно състояние, а тя се опитваше да го задържи. Държаха го в кома 40 дни, защото тя не разрешаваше да изключат машините, караше лекарите да го интубират, а органите му отказваха един по един… Това ли е животът, който искаме. За себе си или за някой друг?

Много често сме свидетели на такива житейски ситуации. Аз познавам хора, които не желаят да живеят по този начин, но никой не посмява даже да си помисли, че може да им помогне да си тръгнат от този свят. А хората го искат, защото е трудно да живееш така. Нямаш разбирането на околните, нямаш разбирането на системата. Навън никой не иска да те вижда. Живееш в изолация. И повечето попадат в бесмислието и си задават въпроса – за какво живея изобщо? Освен ако на мериш смисъла – въпреки твоите ограниченията.

Има и друго – минаваш отнякъде и две крачки след теб пада тежък предмет. И поглеждаш: „А ако бях минал само 2 секунди по-рано, сега щях да съм на земята с ранена глава…” А ако ти се случи нещо такова, което предизвиква някакво травмиращо и объркващо живота ти събитие, то те кара да промениш траекторията си, плановете и е възможно да предотвратява нещо, което може да се случи след кратко време, което да направи живота ти много, много тежък. Да донесе болка и мъка на всички около теб, на теб самия.

– Ти къде намери смисъл в този дълъг път, който измина?

–  Едно изречение ме накара да се замисля много и някак си да преобърна нещата: „Трябва да започнеш да даваш това, от което имаш най-много нужда!”.

– Здраве и време, нали? Споделяла си…

– Да, случи ми се в Индия. И тогава много мислих върху това – как така ще давам нещо, от което имам най-много нужда. А тогава най-много имах нужда от време и здраве. И наистина се чудех, как така ще ги давам. След това нещата се подредиха… някак от само себе си…

ВТОРА част: Биляна Савова: Щом аз мога, значи могат всички (втора част)

1000 жерава в подкрепа на

хората с множествена склероза

Да помогнеш на себе си, като помагаш и на други – можеш да го направиш, като се включиш в кампанията „Свързани – хиляда жерава в подкрепа на хората с множествена склероза”. Каузата е на фондация „МС – Мога сам” и „Plan to Be Generator” и всички събрани средства отиват във фонд „Андрей” на фондацията, създаден в памет на един от основателите й.

„Senbazuru”, както се казва и кутията с 1000 перфектни квадрата бяла хартия, се превежда буквално от японски като 1000 жерава. Легендата гласи, че всеки, който успее да сгъне в оригами 1000 жерава, желанието на сърцето му ще се сбъдне. Сгъвайки жерави, помагаш първо на себе си, казва Биляна, защото самото действие е повод за концентрация и действа успокояващо. Още със закупуването на кутия „Senbazuru” се отделят 10%, които отиват в специалния фонд на фондацията. Сгънатите жерави пък се изпращат на фондацията, където имат грижата да ги превърнат в красиво пано и да намерят „осиновители” на хартиеното ято – корпоративни и частни дарители, които да закупят създадената на ръка творба. Всички средства отиват във фонд „Андрей”.

На 29 май, в новия арт център „Топлоцентрала” ще се състоят различни събития, свързани с каузата – изложба/търг на визуални артисти, които ще сътворят интерпретации, вдъхновени от хартиената фигурка на жерава, или пък от символиката, която той носи. Ще има множество лекции, а вечерта – концерт. В откритото пространство на парка ще бъде сгънат и най-големия жерав, който ще остане да го краси.