снимки: личен архив
* Тичал е и на -45 градуса по Целзий, и на +52, а от 2017 г. – и за благотворителни каузи
* Бил е бездомен, но постига мечтата си да е психолог в Англия, отказва се, за да бъде щастлив
* Успява в друга професия, работи в ресторанти с „Мишлен” в Лондон, за топ готвачи, сред които и Гордън Рамзи
* Нощен живот, кокаин и едно надвесване над Уестминстърския мост бележат пътя, извел го към промяната. Преобръща живота си за ден, за да стане един от най-успешните български атлети и да приеме мисията да насърчава другите да вярват в собствените си възможности
* Никога не е лесно, но е по-лесно да имаш нещо, което е над теб, много по-голямо. А това е много по-голямо от всички нас – когато правиш добро за някого
Краси Георгиев е ултрамаратонец със забележителни успехи, а погледнеш ли ги в контекста на житейския му път, значението им надхвърля представата за чисто спортни постижения. Добиват смисъла на триумф над обстоятелствата и всички привидно ограничени възможности и граници, които някак сме свикнали да си създаваме. Или измисляме, както казва той. В сянката на спортните му успехи се откриват силата и волята не просто да победиш присъщия за човека навик да се съпротивлява на промените, но и куража да ги търсиш и все да надскачаш себе си.
„Искам постоянно да виждам какво става зад хоризонта. Сигурно е любопитство. Може и по-гадно да е, но научаваш различни неща. И изгревът ще е друг”.
Необикновен човек е Краси. Разбираш го още в първите минути. Не само, защото знаеш за всички опасни предизвикателства, които е преодолявал. Този мъж с прошарена брада, физиката на спортист и много татуси разказва за постиженията си с усмивка и вероятно с гордост, но никакво излишно самоизтъкване не се долавя.
Говори за победите си със същия тон, с който разкрива и най-мрачните периоди в живота си – когато 23-годишен похарчва 60-те си паунда в Англия, известно време
преживява с храна, изхвърлена в кошчетата от забързани купонджии, и спи на плажа, завит с картон
когато трябва да се откаже от идеята, че психологията е за него и да тръгне по съвсем нов професионален път; когато си проправя път в йерархията на ресторанти със звезди „Мишлен”, работи с топ кулинари, включително и Гордън Рамзи, но проглежда за собственото си саморазрушение, към което се е запътил с начина си на живот, включващ кокаин; когато в момент на слабост, се провесва над мост в Лондон и един случаен минувач му казва, че няма да се убие, най-много да се разболее…
Краси разказва за всичко това без драматизъм, без да го преживява наново. Дори гласът му не се променя. Разказва с лекотата на човек, извоювал свободата на духа си, опознал и обикнал себе си, осъзнал принципите на живота и тичащ през него в пълен синхрон с тях. Разказва с идеята „някой да си вземе нещо от тази история”.
„Болката е временна, отказването е завинаги”
пише по дължината на дясната му ръка. Защото Краси не може да понесе да не завърши нещо, да се откаже. Гордост е. И сигурно отказ да се поддадеш на примамливия повик на онова вътрешно гласче, което се надига в моментите на трудност, и зове отчаяно да се отпуснеш сломен, вместо да впрегнеш волята си. Тези особености на характера му, както и много други качества, за които говорим, безспорно са му помогнали да запише в биографията си
постижения като „успешно завършил”:
* Badwater – един от най-трудните ултрамаратони в света, в Долината на смъртта на САЩ (финишира 34-ти от 96 стартирали участници, след като изминава 217-километровата дистанция за 37.37 часа). Краси е първият българин, завършил това състезание.
* маратона „Древния път на кхмерите” – 6-дневно състезание през камбоджанската джунгла, което финишира в един от най-изумителните будистки храмове по света – величествения Ангкор Ват;
* състезанието с дължина 400 км. в сърцето на Арктически кръг (на -45 градуса по Целзий)– в Норвегия, Швеция и Финландия;
Краси е тичал и в пустинята Сахара (250 км. на 52 градуса по Целзий). Участвал е в ултрамаратон в Бразилия (257 км.). Тичал е на пътека 36 часа, теглил е 2-тонен пикап в продължение на 27 часа и половина… Изумително е, че
тези забележителни постижения са на същия човек, който в младостта си се провесва над онзи лондонски мост
„Казваш си: „Дойдох тук, толкова постигнах, преминах и сега заради някакви глупости, да не си постигна мечтата, да не живея в Лондон”. Завършваш със скачането от мост… Някак си нелепо е. Винаги съм имал тази представа за себе си, може би звучи арогaнтно, но е, че аз ще правя готини, велики, интересни неща. Винаги е било като нещо, което съм знаел – няма да завърша на този мост, със сигурност ще направя нещо по-голямо.”
Животът ти е достоен за екранизиране, казвам му. Краси се усмихва: „Да, интересно е”.
Краси заминава за Англия на 22 години. От малък чете Оскар Уйълд, харесва Шерлок Холмс, а и бил привлечен от възможностите да добие опитност в професията, която си е избрал. Тогава Краси, който е роден в София, но израства в Панагюрище, учил трета година психология в НБУ. Заминал по проект за деца с различни възможности в Нюкасъл. Планът бил да изкара там месец-два и да добие опит. Заминал с 60 паунда, които доста дълго опазил, понеже в Нюкасъл настинили него и връстниците му и всичко било уредено. След края на проекта, Краси останал с идеята да продължи да учи психология. Спестените 60 паунда свършили точно за 3 дни. Родителите му не го разубедили.
„Имаме такова разбиране, че щом съм решил нещо, ще го направя. Няма смисъл да ме спират, просто да ме подкрепят. Защото ще го направя с и без тях, по-добре с тях. И за Англия беше така. Трудно беше.”
В това „трудно”Краси събира доста перипетии. Преместил се в Лондон. Спял в хола на приятел, който в един момент, започвайки с дружеското „пич”, му намекнал, че повече не може да остане. Краси отишъл в Брайтън, понеже дочул, че там се намира работа. Платил за хостел и след трите дни, в които имал пари, се озовал без подслон.
„Мизерия си беше в началото – спал съм навън, ял съм от кошчетата, като свършиха парите… Хората отиват вечерта на дискотека и хвърлят чипсове, бургери, пици – това ядях. Спях на плажа, завивах се с картонени кутии. Сутринта си обличам по-новите неща и отивам да търся работа”.
Английският му не бил толкова добър. Учил го е, но в Англия разбираш, че подготовката не е достатъчна – акцентът е доста силен, никой не те учи как говорят там, казва Краси. Още със стъпването си в Англия, където останал близо 20 години, той се стремял да подобри английския си. Не контактувал с други българи, само с англичани. Тогава нямало толкова много нашенци там, но някои отиват при сънародници – има цели села, казва Краси, и може никога да не проговорят английски. За по-малко от година той вече се справял добре с езика.
В началото търсел всякаква работа, защото бил на улицата. Дали тогава е съжалявал за решението си да остане в Англия? „Абсолютно не, знаех, че това няма да е завинаги. Очаквах да мина през по-тежък период, защото никой не отива и успява веднага. Знаех, че ще ми е тежко. Твърде горд съм, за да се върна и да кажа:„Не успях”. Няма начин да се върна с подвита опашка. И си изкарах мизерията, както трябва.”
Първо работел в гръцки ресторант. Миел чинии. Междувременно, решен да продължи образованието си, търсел и обмислял варианти. Решил да не учи пак университет, защото не признавали трите години, в които учил психология в НБУ, и трябвало да започне от начало. Записал няколко различни курса, сред които психотерапия, как да се справя с хора, които са загубили роднина. Докато учел и работел в кухните на ресторанти, Краси бил и доброволец в правителствена организация, която помага на жертви на насилие.
Всеки ден в продължение на години той се сблъсквал с чуждата болка и се стремял да помогне на човека срещу него да я преодолее. Един ден Краси признал пред себе си, че може би няма да е вторият Фройд, както преди това се шегувал, защото е роден като него на 6 май. „Не беше лесно, да”, казва Краси за раздялата с представата, че ще е психолог, и смелостта тотално да смени концепцията за себе си, за това какъв ще бъде. „Важно е да нямаш его. Не е лесно да се откажеш, до последно се възприемах като човек, който ще работи това… В един момент вече не бях доброволец, наеха ме, защото завърших много курсове, и наистина се занимавах с тежки случаи. Някак си не ми понесе. Прибирах се, не бях адекватен да правя друго. Казах си: „Краси, трябва да избереш. Явно с психологията няма да стане.”
През цялото това време Краси работел в ресторанти, за да подпомага бюджета си. Моментът, в който се осмелил да загърби психологията, съвпаднал с поканата на френски готвач на име Уилям да му помага в кухнята на новия му ресторант. Дотогава Краси миел чинии, белел картофи, т.е. не бил топ готвач. Не се и стремял, понеже все бил с идеята, че работи в ресторанти, колкото да изкарва пари, за да продължи с психологията.
„Ела ми помагай, аз ще те науча”, казал му Уилям. Лесно ли премина в нова професионална област, питам го. Не, разбира се, но когато си между два стола, не си никъде и е много стресиращо, отвръща Краси. „Ако бях избрал психологията, предполагам, че щях да дам всичко от себе си, но дали щях да бъда щастлив?”.
Харесвало му в кухнята на новия ресторант – атмосферата, напредъка, който забелязвал в кулинарните си умения, следвайки съветите на Уилям. Краси израствал бързо в йерархията. Не след дълго вече бил преминал през кухните на някои от най-известните ресторанти в Лондон – този на Клод Боси, който е с „Мишлен”, на Марко Пиер Уайд, който е учил Гордън Рамзи, и дори на самия Гордън Рамзи. Много ли крещи? „Е, Гордън си е Гордън. Той си псува, нормално, но е велик. Крещи, обаче те учи.”
Краси е от хората, които ценят реда, йерархията. Навремето отишъл с желание в казарма. Даже кандидатствал за разузнавач, но не го приели. Малко не му достигнало с математиката. На какво дължиш тази категоричност и решителност да внасяш промени в живота си? Никога не се е страхувал от промени, отвръща той. Дори в казармата, когато търсели доброволци за някоя нелека задача, той пръв правел крачка напред.
„Не се притеснявам да започна нещо ново, да си разваля комфорта, който така или иначе е илюзорен, нищо не е сигурно. Може би тези ми качества ми помогнаха по-късно в бягането и надградиха това, което правех. Имал съм ги, когато заминах за Англия, но ги развих до макс, когато започнах с бягането”.