Беноа и Вероник – да се бориш с бедността за достоен живот в по-добро общество

„Не знам дали вдъхновяваме надеждата, но се опитваме да вдъхновяваме хората – да си повярват, че имат таланти, имат потенциал”

Какво е бедност и как я дефинираме? Кои са измеренията й, извън паричните? Кои са инструментите за изкореняване на бедността? Тези въпроси занимават Беноа и Вероник Ребул-Салз, представители за Югоизточна Европа на международното Движение „АТД Четвърти свят – Заедно за достоен живот”. Организацията е основана от Джоузеф (Йосиф) Врезински през 1957 г. и няма каквито и да е религиозни или политически обвързаности. 

През последните 5 години Беноа и Вероник са в България и реализират проекти, ангажиращи най-уязвимите социални групи у нас, а именно най-бедните. Работата им е подчинена на целта на „АТД Четвърти свят” – прекратяване на бедността и социалното изключване чрез подход, основан на човешките права. Основните инструменти са инициативи и Работилници, съсредоточени върху неформалното образование и провокиращи към изява на скрити таланти и умения. 

„Нашата мисия е да се борим за човешките права на всеки, започвайки от тези, които живеят в бедност и се сблъскват с най-големите препятствия. Защото искаме да сме сигурни, че никой няма да бъде изоставен, забравен. За целта трябва да работим с тези, които са най-невидими, най-бедните. Не се борим само срещу бедността, а за по-добро общество, което включва всеки, започвайки от хората, живеещи в бедност”, обяснява Беноа.

Всеки трябва да има добър живот. Затова името на Движението в България е „Заедно за достоен живот”. „Искаме да работим всички заедно за всеки, за да има достоен живот”.  

Историята на „АТД Четвърти свят”, която започва във Франция, е дълга и вдъхновяваща. Постигнатите резултати показват, че идеалната цел, с която е формирано Движението, е постижима. Затова, съвсем естествено, Движението разширява своята дейност и днес обединява личности, семейства и групи хора, които се противопоставят на крайната бедност, в която живеят. „Движението работи с хора от всякакъв произход, които споделят това противопоставяне. Заедно, те носят названието „Четвърти свят” – пише в описанието на фейсбук страницата на „АТД Четвърти свят”. Движението развива дейност в десетки страни в Европа, като България е сред новите, в които стартира работа.  

Беноа и Вероник, които са работели до преди това в други 11 страни, не са имали колебание да дойдат в България през 2015 г. „Искахме да се учим от хората тук, в Югоизточна Европа”, казва Беноа. Основната цел на „АТД Четвърти свят” в България е взаимодействие и обмяна на знания с хората, познаващи добре крайната бедност, защото живеят в нея, както и да се включим в различни местни инициативи за преодоляването й, и съвместно сътрудничество в постигането на общите цели. Беноа и Вероник вярват, че всеки има знание, идващо от житейския му опит, и таланти. А образованието и изкуството могат да са път към преборването на крайната бедност и социалното изключване.

Какво е бедност? 

Дефинирането на бедността, оказва се, не включва само разпространеното разбиране у нас, свързвано с финансовия и социален статус и етническа принадлежност. Иначе казано  хората, живеещи в бедност в България, казва Беноа, съвсем не са само роми. През януари, 2019 г. излезе докладът „Скритите измерения на бедността” на „АТД Четвърти свят” в партньорство с Оксфордския университет. Изследователският проект на международното Движение и изследователи от образователната институция стартира през 2016 г. в шест страни (Бангладеш, Боливия, Франция, Танзания, Великобритания и САЩ) с цел да се идентифицират ключовите измерения на бедността и връзките между тях. Проектът се основава на метод – обединяване на знания. В основата на този метод е разбирането, че хората, живеещи в бедност, практикуващите и учените са съизследователи.

Резултатът от този процес е откриването на „девет ключови измерения на бедността и пет модифициращи фактора, които въпреки различията в ежедневието на хората, изложени на бедност, в различните страни, са изненадващо сходни”, уточнява се в доклада. Шест от тези измерения са били скрити досега – „три представляват основния опит за преживяването на бедността, а три са релационни”.  

Връзка към доклада – СКРИТИТЕ ИЗМЕРЕНИЯ НА БЕДНОСТТА

• 

Беноа коментира измеренията на бедността в контекста на опознаването й в България. 

„Много хора, живеещи в бедност, ни казват, че се чувстват виновни. Защото чуват много предразсъдъци срещу тях: „Ти си мързелив. Вината е твоя, че живееш в бедност”. Но няма работа за всеки в момента в света”.

Случаите са много и комплексни, но по-късно в разговора ни, Беноа дава примери с хора, които работят, но са в капана на системата. Те не могат, например да си осигурят друго жилище под наем, тъй като заплащането им е крайно недостатъчно. Причините за това също могат да са различни, включително и това, че някои биват наети на работа, без да имат документ за самоличност.  

Натрупването на много фактори прави ситуацията с бедността по-сложна. Един от факторите, който е много важен за Беноа, е този, че приносът на хора, изложени на бедност, не се счита за ценен в обществото. Например, в клас с някои деца се отнасят, като че не знаят нищо. Всъщност те знаят много неща, но не са включени в процеса. Резултатът от това „изключване” и последвало отношение е страдание, както за децата, така и за родителите им. А това е продължителен процес.  

„Има от всички тези фактори в България”, казва Беноа, очертавайки измеренията на бедността и взаимодействието им във фигурата на доклада. – „Виждаме хора, които страдат и се борят да дадат по-добър живот на децата си. Работим в квартал „Столипиново” в Пловдив от 5 години и виждаме много родители, дори живеещи в бараки, че наистина се борят, за да дадат по-добро образование на децата си.” Пречките са много. Неуспешна връзка и липса на конструктивно общуване с учителите, например. Децата не успяват да се учат в училище, макар да опитват.

Финансовият фактор също е сред водещите в България. Беноа изтъква ниската финансова помощ на държавата, подкрепата й към родителите и безработните в сравнение с други държави. Да, съгласява се, дискриминацията прави нещата по-трудни. Все пак е важно да се уточни, че има и много българи, които също живеят в бедност. „За нас е по-важно да се фокусираме върху това, че всеки трябва да има  достоен живот, затова нашето име е „Заедно за достоен живот”. Защото искаме да работим всички заедно за всеки, за да има достоен живот”. 

Как го правим?  

Имаме различни инструменти, казва Беноа. Сред тях са инициативите, чрез които се улеснява достъпът до образование. „За децата, живеещи в бедност, е много важно. Защото знаем, че много деца не ходят на училище. Дори да ходят, те не научават нищо. Знаем за деца, които стигат до 7 клас, и не могат да четат и пишат. Как могат да си намерят работа? А имат диплома за 7 клас.”. За изпълнението на целите си, Беноа и Вероник работят с 5 учители, които разбира се получават заплащане за работата си в работилници, организирани по места, например в пловдивския квартал „Столипиново”. Идеята е да се развие желанието на децата да учат, както и да се стимулира увереността им, че са способни и имат таланти, макар самите те понякога да не знаят, че ги имат и какви точно са те. 

„Трябва да видите креативността им”, казва Беноа и показва клипчета и снимки от реализираните работилници. На тях се вижда как децата творят, широките усмивки, с които позират с изработените от тях изделия, родителите им, бабите и дядовците. Тъй като събитията са на открито, всеки може да се включи.  

„Фестивал на споделените таланти” също е много успешна инициатива. Реализирана е в пловдивския квартал „Столипиново” и в „Захарна фабрика” в София. Родители и деца споделят талантите си, като се включват в работилници в областта на изобразителното изкуство, фотографията, музиката, театъра, литературата, ръчните занаяти и други. Други знакови събития за Движението у нас са тези, организирани с цел да се даде възможност на децата да имат достъп до литература. Заниманията провокират желанието им да се научат да четат и подхранва увереността им, че могат да учат.  

В работилници на Движението се включват различни организации и хора от различни социални групи, което позволява да се осъществи непринудено общуване и споделяне на знания и умения. Включват се като доброволци и хора от квартала. Така например, 20-годишно момче учело децата да рисуват, занаятчията, който направил кубовете за послания, изработвал пумпали и учел децата да играят с тях, да рисуват по тях. Жена, която е артист и самата тя живее в бедност, също помагала на децата да учат. Заниманията са свързани още с рисуване и творчество, използвайки различни материали, градинарство и други. „Едно дете ме пита миналата седмица: „Кога пак ще дойдете с масите?”. Обикновено ходим два пъти в седмицата, за да четем книги с децата. В пандемията те нямат достъп до училище. Те нямат таблети, интернет, нищо”, казва Беноа.  

Промяната 

Допреди пандемията събитията, организирани от „Мобилно училище Столипиново”, са чести, цветни и вълнуващи, а резултатите не закъсняват. Родители споделят с тях, че децата им са по-подготвени да отидат на училище. Най-малките отиват в 1 клас, като вече знаят малко български език и как да държат и използват химикалка. Беноа уточнява, че повечето допреди това не са имали възможност да работят с химикалки, моливи, маркери. Просто защото не са имали. Много от децата знаят да броят преди да започнат училище, благодарение на учителите, с които Беноа и Вероник работят в екип. Съвместните инициативи спомогнали и за изграждането на „мост” между родители и учители, създали предпоставки за градивно общуване между тях. А това е от съществено значение в дългосрочен план.

Този напредък се постига и чрез „Мобилно училище – Столипиново” – проект на Детска архитектурна работилница в партньорство със сдружение „Открити пространства” и „АТД – Четвърти свят”. Проектът, който е част от артистичната програма на Общинската фондация „Пловдив 2019”, е фокусиран върху образователни инициативи чрез архитектура, изкуство, наука и игра. Целта е децата да добият опит и способност за общуване извън непосредствената им общност, както и да придобият увереност. Форматът на проекта е отворен, неформалното образование отново се случва директно в общностите, където децата живеят. Родителите и учителите от квартала са ангажирани в процеса, което е и ключът към успеха на начинанието.  

• 

• 

• 

За някои има по-голяма промяна, казва Беноа. Това е бавен процес, предвид многото измерения на бедността. Все пак образованието е един от пътищата. От друга страна, промяната е и за хората, които се присъединяват към Беноа и Вероник – учители и доброволци, и се включват в събитията.  

Как чужденци печелят

доверието на хора, живеещи в затворена общност? 

В началото винаги е трудно, казва Диди Тодорова, която работи с Беноа и Вероник. Диди изтъква, че Движението има практика в провеждането на улична библиотека. Целта е чрез образование първо да се стигне до децата. Библиотеката е отворена за всички, които имат желание да се включат. Отворената библиотека е на открито в затворената общност. 

„Носим книги, разглеждаме ги, четем, има различни занимания за рисуване, рязане, правене на модели.

Постепенно се включват и родителите”, споделя Диди. В началото гледат отстрани с децата си, Диди и съмишлениците й говорят с тях, разказват какво правят. „Постепенно изграждаш доверие. Като между всички хора. Да създадеш нови приятели, винаги изисква усилие от двете страни”, казва Диди.  

Бели пластмасови столове

като социален инструмент 

Беноа разказва как в пловдивския квартал „Столипиново” използвали бели пластмасови столове за размяна на информация. Много хора в квартала стоят на такива столове, местят ги от едно място на друго, събират се и разговарят. Покрай това възниква идеята столовете да бъдат използвани за споделяне на полезна информация, но и за обмяна на мнения за това кое считат за най-важно във връзка с разговорите с представителите на Движението. „И го пишеха на столовете. После ги местехме при други, четяхме им какво е било казано преди, за да реагират, да добавят нещо и да има дискусия. Наричаме го chair session”, разказва Беноа.

Така били изписани 20 стола. С посланията по тях сътворили песен. По-късно занаятчия от квартала направил жълти, дървени кубове, които също били изписани с важни послания. Всеки от квартала имал възможност да напише кое е важно за него след дискусията. Децата също се включили. „В това проучване едно нещо се появяваше регулярно – „не искаме нашите деца да живеят в калта, както ние живеем сега”… За всички родители е важно децата им да имат по-добър живот. Не искат да се срещат със същите трудности. Един дядо в „Захарна фабрика” ни каза: „Предлагате бъдеще на децата ни. Бог да е с вас. Това, което правите, дава възможности на децата.” 

Неформално образование в пандемията 

По време на пандемията уличната библиотека се трансформира в гостуваща библиотека, тъй като не е възможно да има активности с децата. Предлагали на децата да си изберат книга за няколко дни, след което да я върнат. „Раздадохме 100 книги и ни ги върнаха”, споделя Беноа. Много от децата не могат да четат, но обичат да разглеждат книгите. Особено тези, в които има прозорчета и врати, които можеш да отвориш и да видиш какво има вътре, и книги с много цветни картинки. Идеята е да се поддържа връзката с образованието и разбира се, да се подхранва желанието им да се научат да четат.  

Къде е надеждата? 

Какъв е пътят към излизане от този порочен кръг? Каква е надеждата? Трябва да отворим една врата, казва Беноа, след което тя отваря други след себе си. Например, в „Захарна фабрика” започнали с книги, с образование, а сега сред положителните промени е и това, че някои родители ги питат за съдействие, за да си извадят документи. Търсят институционална подкрепа, тъй като искат собствено жилище, но са им нужни документи. Има и такива без лична карта и не знаят как да се сдобият с такава. „Изслушваме проблема, решаваме дали можем да съдействаме… Не го правим вместо тях. Правим го заедно”, казва Беноа. 

Диди допълва, че се е случвало хората, на които съдействат, да бъдат изслушани от административни служители, само защото ги придружават. Наскоро една жена, която има социално жилище, получила документ, че трябва да се изнесе. Тя намерила адвокат, обжалвала решението на общината и подала документ с това, че има решение от съда, че може да остане в това жилище и чака отговор. „Тя постоянно влиза да пита какво става с този отговор и те постоянно я гонят. В момента, в който ние влязохме, ни отговориха къде е документа”, споделя Диди. 

„Името на сайта е InspireHope. Не знам дали ние вдъхновяваме надеждата, но се опитваме да вдъхновяваме енергията в хората – да си повярват, да са уверени в себе си, за да могат да повярват, че имат таланти, имат потенциал и вдъхновяват и нас”, казва Беноа.

Децата се променят, разбират, че могат различни неща, родителите също се променят, защото могат да са горди от себе си и децата си. „Ние се променяме”, казва Беноа. Той допълва, че вдъхновението и надеждата им идват също и от срещите с всички хора, с които работят. “Нищо не би било възможно, ако сме сами. Но всички заедно, борейки се сърцато за човешките права, всичко е възможно”, казва Беноа.