Красимира, която бе приемен стопанин на 150 животни

Няма изгода, от обич е. За хладната равносметка и „За кучетата и хората”

„Есмералда вече е при новите си стопани в Мюнхен”, отговаря Красимира, когато се виждаме в Южния парк. Запознахме се преди време покрай Есмералда – жизнерадостно, енергично и широко усмихнато куче. Тогава разбрах, че Краси я е кръстила на героиня от любим сериал и я гледа временно, защото скоро ще замине при осиновителите си в Германия. Есмералда е поредната животинка, спасена от улицата, получила шанс за по-добър живот. На тази добротворческа дейност са се посветили Краси и две нейни приятелки от вече 18 години.

„За това време съм била приемен стопанин на може би повече от 150 животни”, казва Краси и уточнява, че понякога не може да приема нови животинки през няколко дни, тъй като често се случва да гледа и бебета. И сега се грижи за две кученца – мъжко и женско, още нямат имена. Вече им е сложена първата ваксина. Общо трябва да са три, да се изчака необходимото време и чак тогава ще могат да пътуват. След като им намерят стопани, разбира се.

В каузата си Краси не е сама. С приятелките й Айсел и Петя действат като отбор с обич към животните. Краси, която е била оперна певица в радиохора на БНР, се грижи за безстопанствени или направо бедстващи кучета и котета, а Айсел и Петя усилено им търсят стопани. Най-често откриват такива в Германия. „Те си имат професии, работят си, просто обичаме животните. Айсел ги спасява откъде ли не. Веднъж бях в колата с нея и наби спирачки рязко, защото кученце изскочи на шосето. Взехме го и търсихме други малки наоколо. Петя също много помага, грижи се за десетки животни. Спаси с четири операции Сънчо – сляпо и глухо котенце. Било блъснато от кола. След като му направиха операциите, аз го гледах известно време. Веднага научи къде е тоалетната му, разхождаше се спокойно. Нито веднъж не ми направи беля.”

Престижни оперни сцени,

работа с Гена Димитрова и първото куче вкъщи

Краси е от София. Завършила е специалност музиковедство, но избрала оперното пеене, защото й е на сърце. „А и бях с пеене в музикалното училище. Влечеше ме. Музиковедството е по-висока степен на образование, но щом имам хубав глас… И това ми е по-голям кеф”. Като част от радиохора към БНР, Краси пътувала много в чужбина и пеела на престижни оперни сцени. „Като кажат: „Браво, българи!”, е голямо удовлетворение.” С усмивка и блеснал поглед тя се връща назад към изява във френския град Безансон. Изпълнявали „Травиата” на Верди, когато изгаснал тока в операта. Директорът съобщил, че ще пуснат генератора, а през това време българският хор да пее. Краси пяла с радиохора на БНР и с Бонската филхармония „Реквием” на Верди. „Това е щастие!”, възкликва тя. Радостен момент от кариерата й е и изява с оркестъра на националното радио в Женева. Тя определя колегите си като „едни от най-добрите на Европа, а пък и в света”. „С Гена Димитрова сме пели „Набуко” във Франция. Бяха ни поканили. Освен самия спектакъл, имахме репетиции с френски режисьор и оркестър. Страхотен човек е Гена Димитрова”. Краси с усмивка си спомня как Гена Димитрова обръщала внимание на всеки детайл, та дори и накъде да гледат изпълнителите от хора. „Когато пея това, вие ще се обръщате към мен”, каза ни тя, например. И после си говорим зад кулисите…”.

Първият домашен любимец влиза в дома й, след като майката на Краси починала. Баща й бил неутешим. И тъй като Краси пътувала много, за да не стои той сам в тъгата си, решила да вземе куче. Избрала порода пудел. Покрай „пуделката“, както я нарича Краси, понеже кучето е женско, в началото на 90-те години започнала да забелязва колко много бездомни животни има из квартала. С приятелки започнали да ги хранят редовно. Купували храна, готвели и се редували в сервирането – на затънтено място в Южния парк, за да не се навъртат кучетата покрай жилищните блокове. Скоро след това дамите се обединили в решението, че за да се намали броят на бездомните кучета, трябва да се контролира популацията им.

„За кучетата и хората”

„През 1998 г. бяхме сред първите, които водеха кучета в Лесотехническия университет, където от немска организация бяха започнали да кастрират българските кучета.” Приятели помагали с превоз. Или пък викали кола от немската организация. И за да не търсят кучетата, когато рано сутринта превозът дойде, понякога Краси и приятелките й прибирали кучета за вечер в домовете и в мазетата си. „Имаше си строг ред. Трябваше да се носи храна за всяко куче. Всичко записваха в огромна тетрадка – трите имена на човека, който го е довел, име на кучето, кога сме го завели и каква храна сме дали. Като го кастрират, оставят го малко там и после го връщат. Всяко куче си имаше паспорт със снимка, за да не може един паспорт да се използва за няколко кучета.” Краси с горчивина си спомня мрачния период, в който се разчува за убийства на кучета. Става дума за времето до преди да се приеме Закона за защита на животните. „Режисьорът Стилиян Иванов направи филма „За кучетата и хората”, отбелязва Краси и подчертава, че на знаковата лента от 2002 г. са запечатани жестокости и потресаващи разкази. Припомня, че филмът предизвикал бурни емоции при представянето му в Западна Европа.

Тогава Краси и приятелките й вече доста били напреднали в кастрирането на кварталните кучета около Южния парк. Казва, че по това време имало страшно много бездомни четириноги. Хората се притеснявали. „От 1998 г. за две години и половина кастрирахме около 40 кучета в немската организация”. Тогава отбелязвали кастрацията с мъничко порязване по ушенцето на кучето, което, разбира се, не усещало нищо, защото всичко се извършвало под пълна упойка. Краси смята, че това е по-добрият вариант, отколкото да се слага т.нар. кламер. Понякога при борба с други кучета, заради този кламер може да се стигне до разкъсване на ухо, дори до инфекция. Някои смятат, че порязването не се виждало отдалеч, казва Краси и подчертава, че хората си знаели кои кучета са кастрирани и кои – не.

Става приемен стопанин през 2003 г. Взима пострадало кученце, спасява котетата Рижко и Мърка

Първо в дома й влязла пуделката, заради баща й. По-късно в апартамента се настанява Рижко – коте на три месеца. Краси го свалила от козирката на стар ресторант. „Почина миналата година на 14 години”. От дърво пред блока пък свалила котката Мърка, която била на три седмици тогава. В един момент Краси се оказала вкъщи с две кучета – Нанси и Кенди, и две котета – Мърка и Рижко. През 2003 г. Краси спасила малко кученце. Кола блъснала него и майка му. Женското куче загинало, но малкото побягнало, накуцвайки. Няколко дни Краси го търсела. Накрая го намерила и го спасила с две операции. „Остана вкъщи домашно”. Това е Нанси, която живяла до 14 г. След като пуделката починала, Краси прибрала Марианка – бабата на Нанси. За нея до преди това се грижела възрастна жена. След като Марианка починала, Краси спасила Кенди, която вече била на 4 години, от парка наблизо.

Като човек, който обича животните, Краси се интересува от съдбата на бездомни и бедстващи кучета. Съвсем естествено намира съмишленици. Запознава се с Айсел и Петя и така, без да е планирано, Краси започва да приема животни в дома си. „Винаги са намирали стопани”, радва се Краси, изтъквайки заслугите и неуморните усилия на приятелките й.

Защо немците осиновяват животни от България или как на Вълчо му потръгна в живота?

В Германия, казва Краси, има много добри организации. Немците не държат кучето или котето, което си взимат, задължително да е породисто. Макар че, припомня Краси, по приютите у нас, и по улиците вече има изхвърлени различни породи кучета. За оправданията „изтървали си кучето”, Краси казва, че в днешно време има и инжекции, за да не се стига до изхвърляне на нежелани малки кученца. Според нея трябва да се въведе по-висок данък за домашните любимци, които не са кастрирани. „Защото такива като мен и други хора, които истински обичат животните, вече са се натоварили с много животни. И не на всички може да се намери дом”.

Приятелките й Айсел и Петя пускат обяви в немски организации на кучетата и котета със снимки и информация на каква възраст са, какви навици имат, дали се разбират с други животни и т.н. Хората си харесват домашен любимец и осиновяват. Краси обяснява, че в Германия има много приюти. Има и много строга система – документите за домашния любимец са задължителни, а глобите за изхвърлен такъв са много високи. „Повечето немци учат децата си на любов”, казва Краси и повдига въпроса за мъченията на животни у нас. Там, ако се случело такова нещо, нямало да се размине без наказание. В Гърция имало глоба от 30 000 евро за убийство на животно. Информирал я грък, който до скоро гледал българско куче – след като било простреляно, можело да си мърда само главата. „Този грък учеше тук дерматология. Първо отиде да работи в Серес, взе си кучето. После се премести в Атина, където има кабинет, пак с кучето. Това куче почина на 14-15 г. Гръкът си го гледа до края”.

Краси изтъква, че и в други държави осиновяват български кучета и котки. Чужденците, които си търсели домашни любимци в такива сайтове, се водели от симпатиите си и избирали което куче или коте им допадне, без значение дали е в тяхната държава или ще пътува от друга. Немците, например, осиновяват животни от България, Испания и Румъния. „Гледах един Вълчо, който също вече е в Германия. Като пристигна, веднага пратиха снимки. Не мога да ти ги покажа, защото са лични, но на едната снимка дете прегръща Вълчо, на друга мъж седи на канапе и кучето до него на друго канапе. Имаше и видео: Вълчо тича щастлив в една голяма градина, женски глас го вика. А градината – приказна. Има детска катерушка, малко езерце”, разказва Краси как на Вълчо му е потръгнало в живота. Същото семейство, което го осиновило, преди 6 години взело българско куче пак от Айсел.

Изгода липсва. От обич е

В момента Краси се грижи за две малки кученца – мъжко и женско, и след като отидат в новите си домове, планира освежителен ремонт. Имало малко разрушения тук-там. Дава пример с надраскана спалня. Лъки, засмива се Краси, черничко кученце, наръфал един стол, но под калъфа и не се вижда. Затова веднъж Краси седнала и пропаднала.

Какво мислиш, питам я за идеята на един кмет, разчу се наскоро – глоби за хора, които хранят бездомни животни? Краси подскача възмутена, че има Закон за защита на животните. Не е съгласна с аргументите на подобна идея, тъй като бездомните животни така или иначе са такива. „Когато едно куче е нахранено, е по-спокойно и си стои при хората, които го хранят. Гладните животни ще отидат пред магазина и ще се опитат да скъсат торбичката с покупки на някого или ще се събират на глутница”. Краси споделя, че дълго време със съседи се грижели за куче, което живеело в къщичка под балконите им. Стояло си там. „Винаги има такива хора”, отвръща Краси, когато й напомням, че идеи, като тази на въпросния кмет, намират подкрепа сред обществото. Тя влизала и в спор за кастрацията. Някои били против, тъй като било вмешателство в природата. „А когато ги изхвърляте, когато са на глутница и се втурнат изгладнели?”.

Няма материална изгода, отговаря Краси за това, че е приемен стопанин. Тя смята, че е добра идея възрастните хора, които обичат животните и могат да приемат домашни любимци, да получат тази възможност, както и заплащане за грижите, които полагат. „Обичат животните, но в днешно време не могат да си позволят, защото това си е и разход. Защо грижата за бездомни животни да не е заплатена? Защо, както се плаща на приютите, не се плаща и на хората, които се грижат за бездомни животни? В крайна сметка това означава, че държавата не се е справила с популацията.” Веднага отбелязвам шанса това добротворчеството да бъде опорочено с меркантилни цели на хора, които ще се втурнат да прибират животни от улиците, за да им се плаща, че се грижат за тях. А в крайна сметка такива действия могат да доведат до поредните случаи на насилие и нехуманно отношение към животни. „Трябва да има контрол. Това е работа. Ако ти ми плащаш, няма ли да се заинтересуваш как си върша работата?”, възкликва Краси и подчертава, че с приятелките й и всички хора, които помагат на бездомни и бедстващи кучета и котки, го правят със собствени усилия и средства. Нямат изгода. От обич е.