Цветелина в опит да прекъсне щафетата на насилието в семейството

* Предполагам, че ме виждат именно като доказателство, че има изход. Такава беше и целта на книгата „Новата прическа на Вики”

* Нищо не ме радва повече от това жена, с която съм говорила и на която съм дала насоки, да ми напише: „Вече съм свободна, чувствам се добре!”. И това е толкова прекрасно и вдъхновяващо!

* Истинската любов те дърпа нагоре, помага ти да си по-добрата версия на себе си. Всичко, което реже крилата ти, смазва самочувствието ти и ти оставя рани – не е любов. Радвам се, че го разбрах навреме

Цветелина Цекова написва книгата „Новата прическа на Вики”, описвайки съвсем реални сцени, с желанието да удари душевен шамар на апатията, завладяла обществото. Защото трябва да се говори повече за насилието, казва тя, за да се разбере, че то касае всички нас, а не е проблем в семейството.

Написването на книгата, включвайки реални сцени, й коства много трудно душевно раждане, много сълзи. Желанието й да помогне на други като нея и майка й я мотивира. Вдъхва й сили. „Когато написах финалните думи, го почувствах така, сякаш се е родило нещо много важно. А самата аз го усетих като пречистване”, казва Цветелина. И е така. След като книгата излиза, много хора й пишат, за да споделят впечатления. Но и десетки жени, живеещи в насилие, я търсят за подкрепа и съвет. А да изкажеш това, което ти се случва, казва Цветелина, е първата крачка към спасението.

Цветелина вече е не само автор на „Новата прическа на Вики”. Тя е пътеводна светлина, доказателство, че изход има, надежда за много жени, търсещи спасение.

Разговаряме малко след Международния ден срещу насилието над жени, в информационната атмосфера на протестите у нас и зачестилите смразяващи случаи на насилие над жени, много от които с фатален край. Но това е разговор, за който не е нужен повод. Защото трябва да се говори за насилието много и по-често, да се крещи дори.

– Болезнено е да се чете книгата Ви „Новата прическа на Вики”, може би най-вече, знаейки, че е базирана на реални събития. Иска ти се да прегърнеш Вики и майка й, да ги спасиш или поне да им помогнеш с нещо. В същото време описаната жестокост достига такива нива, че ти се струва, че не може да е било реалност… Сигурна съм, че много хора са Ви писали, след като са прочели книгата. Това са моите впечатления. Какви са техните?
– Истината е, че реалността е дори по-жестока от описаното в книгата за много от хората, които ми пишат. В този смисъл, повечето хора, които се свързват с мен, по-често е, за да потърсят подкрепа и съвет. Да бъдат „прегърнати” от Вики.

– Получи ли сте и много изповеди от жени, живеещи в насилие, изповеди, от които човек настръхва, и които може би щяха да си останат в тях, както споделяте в свое интервю. А да изкажеш това, което ти се случва, е първата крачка към спасението, казахте още. Защо е така? Защо е трудно да се изкаже?
– Трудно е да изкажеш на глас това, което те раздира отвътре, особено пред общество, което все още е по-толерантно към насилника, отколкото към жертвата. „Сама си е виновна” са думите, които чуваме или четем много често, когато се говори за жертва. Именно това поражда срам и страх. И го прави още по-трудно за споделяне.

шанс за щастлив край

– Как усетихте тези изповеди, предвид че сте минали през подобно изпитание и сте намерили своето спасение? Как Ви виждат тези жени – като пътеводна светлина и доказателство, че изход има? Какво им казвате?
– Всяка една история съпреживявам заедно с този, който ми я разказва. Предполагам, че ме виждат именно като доказателство, че има изход. Такава беше и целта на книгата. Именно това дава смелост и прави жертвите по-решителни. Знаейки, че и на друг му се е случило, намерил е изход и е получил шанс за щастлив край. Аз подхождам индивидуално към всеки различен човек, който търси помощ в мое лице. Затова и нямам универсални думи, които използвам.

душевен шамар на хората

– В свое интервю споделяте, че сте написала книгата с желанието да ударите душевен шамар на хората, защото трябва да се говори повече за насилието, за да се разбере, че това е обществен проблем, а не проблем в семейството. Как си обяснявате липсата на осъзнаване, че е обществен проблем? Какви измерения може да има домашното насилие като обществен проблем?
– В нашето общество още се усеща ароматът на вредните стереотипи от миналото. Патриархалното мислене е заседнало в подсъзнанието на много хора и това е именно, защото дълго време насилието над жената се е приемало за нещо „нормално”, което си е работа на семейството. Измеренията, които достига, можем да ги видим в статистиката само от тази година. Докато масово хора смятат, че вината е в жертвата и оправдават насилника, ще продължаваме да четем за убити хора в условията на домашно насилие. Истината е, че е много по-лесно да се прехвърли вината в жертвата. Така не е необходимо да се изправяме срещу насилника. Така е по-лесно. Именно това мислене трябва да бъде изкоренено. А за да се случи това, трябва да се говори на тази тема и да има обществен натиск.

– Какво Ви костваше да напишете тази книга? От къде почерпихте сили, за да се върнете назад и да разкажете истории от личния си ад, от който сте се спасили? Доколкото разбрах реални истории, с изключение на трагедията на Вики на финала?
– Костваше ми едно много трудно душевно раждане. Сцените, описани в книгата, са съвсем реални и плаках много, докато ги пресъздавах с думи. Желанието ми да помогна на други като мен и майка ми беше това, което ме мотивира да напиша книгата. Именно това беше горивото, което задвижи този доста болезнен за мен процес. Когато написах финалните думи, го почувствах така, сякаш се е родило нещо много важно. А самата аз го усетих като пречистване.

– „Новата прическа на Вики” ни кара да се замислим и за дълбочината на белезите от преживяно насилие. „Това ли е да си жертва? Да потънеш в насилника си и да се изгубиш в него?”, мисли Виктория за майка си, която „се топи като кубче лед върху длан” и след като вече от години насилникът й го няма. Какъв дълготраен отпечатък оставя насилието върху психиката? Как се променя личността и нейната нормалност, какъв е светът, който вижда?
– Психиката на жертвата е нещо много специфично, което е трудно да се опише с думи. Сякаш се смаляваш и се превръщаш в малко уязвимо дете. Травмите от насилието са жигосани върху теб. И въпреки всичко, не е невъзможно да бъдат отработени и след тях да следва позитивна градация. Именно сериозната терапия е от изключителна важност това да се случи.

– Простете за тези въпроси, но защо се говори за срам, който жертвата изпитва? Не трябва ли срамът да е само за насилника?
– Както обясних по-рано, обществото прилага натиск върху жертвата, а трябва да е обратното. Докато масово се концентрираме върху: „Тя трябва да си тръгне”, а не: „Той не трябва да я пребива”, съвсем логично е срамът да си остане за жертвата.

Първата стъпка е терапия

– Кои са пътищата, по които една жена трябва да тръгне, за да излекува душевните си рани от преживяно насилие, да възстанови себеуважението си, достойнството си, да се научи да се цени и обича?
– Първата стъпка е терапия. Не трябва да подценяваме терапевтичната помощ. Тя е от изключителна важност, а подобни травми много трудно, дори бих казала, че е невъзможно да отработим и излекуваме сами.

– Тези дни попаднах на представи, споделени в социалните мрежи по повод Международния ден срещу насилието над жени, протестите у нас и зачестилите случаи на насилие над жени, включително тези с фатален край. Сред представите е, че домашното насилие не се случва на момичета, които са си избрали добри момчета, каквото и да се визира с „добри”. А насилникът Драго в книгата Ви в началото е добряк, любимец на квартала. Какви други грешни представи сте срещали? Предвид историите, които Ви споделят, какви са жените, жертви на домашно насилие, и какви са насилниците?
– Всеки може да бъде насилник и всеки може да бъде жертва, независимо от религията, образованието, социалния статус, професията или финансовите възможности. Моят Драго е високо образован, говори няколко езика и е изключително учтив. Няма универсални образи и рамки, в които можем да поставим насилника или жертвата.

– Наскоро попаднах и на друга визия – не слабите жени търпят насилие, а силните, защото смятат, че имат силата да променят мъжа-насилник. Превръщат го в проект, в предизвикателство, с което да се справят, както се справят успешно в работата си и във всички други сфери в живота си. Така ли е според Вас? Какъв път се изминава до истината, че подобна промяна е загубена кауза?
– Може би понякога е така, но според мен насилието по-често е щафета, която се предава в семейството. Когато едно дете живее в среда на насилие, шансът да се превърне самото то в насилник или жертва е огромен. Това е моделът, който то познава и на подсъзнателно ниво смята за нормален.

– В книгата си обяснявате връзката насилник-жертва със „синдрома на врящата жаба” – ако я сложиш във вряща вода, ще изскочи, за да се спаси, но ако я поставиш в студена и включиш котлона, ще остане, докато не се свари и не умре. Защо е така? Страхът ли е причината?
– Трудното осъзнаване е причината. Този синдром много добре го обяснява. Когато манипулацията започва внимателно и незабелязано, много по-трудно е да добиеш реална представа в каква ситуация се намираш и да вземеш мерки навреме.

когато си жертва,

губиш представа за реалността

–  Пишете и за парадокса – жертвата вярва на своя насилник и когато й обещава, че няма да й навреди повече, и когато й обещава, че ще й навреди повече. Какво подхранва този парадокс, вярата и в едното, и в другото?
 – Подхранва го занижената самооценка, отъждествяването с насилника, неговият контрол върху теб. Когато си жертва, губиш представа за реалността. Всичко е хиперболизирано, умножено по сто хиляди. Както „любовта”, в която насилникът те кара да вярваш, така и неговите заплахи.

– Какво се случва у нас, когато жертва на домашно насилие подаде сигнал в полицията? Какво трябва да се промени, така че жертвите да получат адекватна и навременна помощ и подкрепа от институциите? 
– След като жертвата подаде сигнал, следва предупреждение към насилника да се въздържа от насилие. Законите трябва да станат по-крайни и категорични, така че и наказанието да е по-адекватно. Ако един насилник знае със сигурност, че ще си понесе последствията след посегателството, вероятно би помислил два пъти, преди да навреди. Но предпочитам да не съм конкретна, защото не се чувствам достатъчно компетентна, когато става дума за право и законодателство. Именно затова всеки пострадал човек трябва да се обърне към адвокат, когато се намира в такава ситуация.          

– Какви са възможните изходи от ада на насилието? Как тези жени могат да се спасят, когато са сковани от страх, следени и изолирани, без близки и дори работа?
– Първата крачка към изхода е да си тръгнеш. Често съветвам хората, които се свързват с мен, да потърсят помощ в някоя от неправителствените ни организации. Те предлагат безплатна правна и терапевтична помощ, а някои дори разполагат със защитени жилища. Крайно недостатъчно са защитените жилища на територията на страната и трябва да се работи и в тази насока. Защото когато има място, на което се чувстваш в безопасност, всяка следваща стъпка към свободата е по-лесна.

да изхвърлят

тази щафета,

докато не е станало късно

– Казвате, че понякога насилието се предава като щафета от родител към дете. Защо е така?
– Всеки човек съзнателно или не следва семейния модел, в който е израснал. Той се превръща в твоя житейски пример. Когато този модел е именно насилие, то то се превръща в твоето „нормално”. Ето я и щафетата. Затова често казвам на жени, които търпят, „заради децата”, че трябва да си тръгнат, заради децата. Да счупят този модел, да изхвърлят тази щафета, докато не е станало късно.

– Как се развива каузата Ви с продажба на тениски в подкрепа на жени, жертви на насилие, и групата във фейсбук, която сте основали също в тяхна помощ? Можете ли да разкажете истории със „светлина в тунела”, разбира се, без имена?
– В момента сме в процес на усъвършенстването на каузата и работим върху нови идеи и проекти. За щастие, историите с щастлив край през последната година не са една и две. Нищо не ме радва повече от това жена, с която съм говорила и на която съм дала насоки, да ми напише: „Вече съм свободна, чувствам се добре!”. Точно преди няколко дни получих именно такова съобщение от младо момиче, което беше в много тежка ситуация. Все още се бори, защото често насилникът продължава с тормоза и след като избягаш. Но вече тя и децата ѝ са в спокойна среда, тя ходи на терапия и следва всички законови мерки по пътя към свободата си. Чувства се силна. И това е толкова прекрасно и вдъхновяващо!

– Как повярвахте отново в любовта? Как разбирахте любовта преди и как я разбирате днес?
– Не съм спирала да вярвам в любовта. Може би това ми е давало и сили през годините. Но сега очаквам от любовта да е грижовна, спокойна и да окрилява. Защото истинската любов те дърпа нагоре, помага ти да си по-добрата версия на себе си. Всичко, което реже крилата ти, смазва самочувствието ти и ти оставя рани – не е любов. Радвам се, че го разбрах навреме.